Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Бяхме в опасност. Футболът вече не беше най-важното нещо на света

"Баща ми беше полузащитник – като мен, и беше добър. Когато пораснах, видях, че знае как да играе. Не е имал шанс за блестяща кариера, но е правил, каквото е било нужно. Голямата му цел е да измъкне семейството си от страна, където е било в опасност. Футболът не е бил най-важното нещо тогава." Снимка: Getty Images
"Баща ми беше полузащитник – като мен, и беше добър. Когато пораснах, видях, че знае как да играе. Не е имал шанс за блестяща кариера, но е правил, каквото е било нужно. Голямата му цел е да измъкне семейството си от страна, където е било в опасност. Футболът не е бил най-важното нещо тогава."

аФахрудин Пянич е знаел, че се задава война. Като играч на Дрина Звирник в югославската трета дивизия, е пътувал из страната и е можел да види социалното и политическото напрежение да нараства в началото на 90-те години.

Като баща на новородения си син Миралем, инстинктът го подтиква да търси сигурна земя за себе си и семейството си.

Приятели го свързват с полупрофесионален отбро в Люксембург – Шифланж. Единственото, което трябва да направи Фахрудин, е да бъде освободен от тогавашния си тим и да получи позволение да пътува извън страната.

На два пъти говори с шефовете на Зворник и на два пъти получава отказ. Тогава на сцената излиза майката на Миралем, която отива на базата на тима със сина си на ръце и сама моли да бъдат пуснати да отидат в Люксембург.

„Майка ми е искала да напуснат, но от отбора са им отказали – спомня си Пянич в интервю за The Guardian. – Тогава съм започнал да плача и само това е накарала секретарката да се съгласи: „Добре, но го правя само заради това малко дете.“

Семейство Пянич успява да избяга. Миралем расте в спокойния Люксембург – привилегия, която не са имали много в Югославия по онова време.

Шифланж предлага на Фахрудин договор на половин работен ден. Двамата със съпругата си – Фатима, е трябвало да си поделят денонощието, за да може поне единият да е постоянно с Миралем. Фатима е работила през деня, а Фахрудин – през нощта. За малкия Миралем това е означавало, че трябва да ходи заедно с баща си на тренировки.

„Те са започнали от нулата и са успели да създадат прекрасно семейство. 27 години по-късно още живеят там. Имам сестра и брат, които растат с тях. Родителите ми са пример за мен, защото са успели да постигнат толкова много, без да имат нищо зад гърба си.

Баща ми беше полузащитник – като мен, и беше добър. Когато пораснах, видях, че знае как да играе. Не е имал шанс за блестяща кариера, но е правил, каквото е било нужно. Голямата му цел е да измъкне семейството си от страна, където е било в опасност. Футболът не е бил най-важното нещо тогава.

Аз не съм човек, който може да направи 10 финта с топката и играе с петички. Това не ме интересува. Впечатлявам се от простичките неща, заради които този спорт е толкова красив.

Имах късмета да гледам играчи като Зидан, Шави, Иниеста и Пирло. Всеки от тях играе простичко. Заради тях целият отбор играе добре, въпреки че понякога действията им остават незабелязани.

Но ако погледнете Роналдо, когато беше в Манчестър, и Роналдо, който стана най-добрия футболист в света, може да видите как играта му се промени. Той стана много по-солиден.

Чел съм много за това как Роналдо разказва за Пол Скоулс и как е тренирал. Всички говореха колко необикновен е Скоулс и не заради финтовете, които правеше. Той беше специален, защото вършеше нещата простичко. Мисля, че Роналдо е научил много от него в този аспект.“

Кариерата на Мирален започва именно в „бащинския“ Шифланж, но още като юноша преминава във Франция. Там играе за Метц и Лион, преди Рома да го доведе на Ботуша, а след пет години с екипа на „вълците“ дойде и трансферът в Ювентус.

28-годишният Пянич не бе печелил трофей на клубно ниво до 2016 година, когато подписа със „старата госпожа“. И в двете си години в Торино записа домашен дубъл.

В Лион Пянич се засече за година с Жуниньо Пернамбукано, който е най-добрият изпълнител на свободни удари за много, включително и за Миралем.

„Честно казано, разликата между Жуниньо и останалите футболисти е не това, че той можеше да прави „падащ лист“, а, че почти винаги топката влизаше във вратата. Заради това Жониньо е №1 на свободни удари, защото или вкарваше, или ударите му се превръщаха в асистенции.

Обичам отбори, които играят с топката по земята, с топка в краката, които играят добре като колектив. Наполи играе много красив футбол в последните години. Но една титла, една купа, да празнуваш с отбора си, да зарадваш феновете – това е наградата за усилената работа. Това са спомените, които ще пазиш винаги.

Когато играеш добре, но не печелиш, накрая, се уморяваш. Защото си загубил нещо. Загубил си време.“

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените