Как да ви забравим, мосю Киню?
Споменът е съвсем ярък. Едно съдийско решение можеше да отвори вратата на България към финал на световно първенство.
Били Костакурта спря с ръце топката след опит за финт на Емил Костадинов и 20 минути преди края трябваше да има дузпа за България.
Да, онази дузпа не гарантираше на сто процента нито гол (макар че - колко често изпускаше Стоичков?), нито победа в продълженията, които надвисваха.
Но... без уморения и сменен солист Баджо, италианците очевидно удържаха резулатата - 2:1 за тях.
Това бе онзи полуфинал на САЩ '94, който никога няма да забравим. И онзи френски съдия, когото ще помним винаги, за да го споменем в едно изречение с ругатня.
Американското лято още живее в сърцата и спомените ни, а този е един от малкото "черни".
Италия срещу България - в петък отново във важен сблъсък, но далеч от значимостта на онзи юлски ден в Ню Йорк.
Тогава бяхме близо до нещо изключително, немислимо и рязко контрастиращо с футболната логика.
Когато играеш с италианците обаче, логиката често побеждава.
Помним един от малкото случаи, когато не бе така. На откриването на световното в Мексико през 1986 г. Наско Сираков се вдигна високо и прати топката във вратата им - на тях, на световните шампиони!
1:1 в първия мач, пред очите на целия свят.
Онзи български отбор тогава отпадна на осминафинал без победа, което с оглед на качеството му, си беше недостатъчно добро постижение. Не загубихме от Италия, но...
Това не ни топли дълго.
Още веднъж ги срещнахме на финали на голямо първенство. Мартин Петров откри от дузпа на Евро 2004 в мач, в който ние играехме за чест, защото вече бяхме отпаднали.
Италианците обърнаха в последните 10 минути, но също си тръгнаха от европейското.
Куриозно, в двубоя дебютира Валери Божинов. Дебютира за България, въпреки че месеци по-рано му предлагаха да играе и за "скуадра адзура".
Кой знае дали това решение не повлия най-силно на развитието на кариерата му...?
За България това се оказа последен мач на голям форум. 9 години чакаме следващия.
Още пет пъти сме играли официални мачове, имаме и 8 контроли. Най-близо сме да ги пратим в ада през далечната 1968 г.
Тогава преодоляваме тежка предварителна група на европейското първенство, след което идват два мача на разменено гостуване, наречени бараж.
Всъщност това си е четвъртфинал, след който отиваш на финална четворка.
Съперник е Италия. В София над 70 000 гледат как още в 12-ата минута Никола Котков вкарва от дузпа за 1:0, а 10 минути преди края водим с 3:1 - головете са на Чико Дерменджиев и Петър Жеков.
Но италианците вкарват късно - 3:2 за България и реванш в Неапол.
Побеждават ни с 2:0 и после печелят домакинската финална четворка.
А какво поколение имаме! Гунди, Митата, Пената, Жеков, Чико, Котков...
При класиране на финалната четворка... кой знае докъде можеха да стигнат.
Нито веднъж не сме печелили в Италия, като последното ни гостуване бе безславно 0:2 на "Комунале" в Торино. За всичките ни мачове като гост на "адзурите" сме вкарали 3 гола.
Веднъж се разписва Аспарухов (губим 1:6), веднъж Стойчо Младенов, а един път и италианците си вкарват автогол чрез Досена (и двата при 2:3 в контрола).
Традициите са, за да се променят. Но този съперник рядко ни дава поводи за радост, и то най-много - с някое реми.
Не че ще сме недоволни от реми в петък в Палермо, но... иска ни се и нещо повече.