Различният път

"Те не са най-добрият отбор в света, просто играха най-добре през този месец". Така през 2006 г. мнозина обясниха триумфа на Италия по време на световното първенство в Германия.

Тези думи може да звучат смешно, може и да пренебрегват факта, че в последните две години преди да стигне до титлата Италия бе практически непобедим отбор, но това не означава, че в тях не се съдържа и не малко истина.

В състава на "адзурите" по онова време имаше играчи като Симоне Перота, Кристиан Дзакардо, Симоне Бароне, Виченцо Якуинта и Масимо Одо, които в никакъв случай не бяха суперзвезди, но изиграха своята роля затова Купата да се озове на Апенините.

Водени от класни изпълнители като Фабио Канаваро, Андреа Пирло, Дженаро Гатузо и Джанлуиджи Буфон италианците бяха най-убедителни по време на целия турнир. Двубоите им бяха в различен стил - от скучния с Австралия, когато тимът бе с 10 души и притиснат до стената, спечелвайки със скромното 1:0 до блестящото зрелище срещу Германия на полуфинала когато "адзурите" биха с 2:0.

Но след онази вълшебна нощ в Берлин в Италия сякаш няма достатъчно футболисти, готово да демонстрират същото високо ниво в националния отбор, каквото техните предшественици през онова лято на 2006 г. Играчите, за които се говореше, че са следващото голямо поколение в италианския футбол сякаш се губеха когато обличаха синия екип.

Дори Алберто Джилардино, Лука Тони и Фабио Гросо, които бяха част от тима световен шампион през 2006 г. когато трябваше да поемат щафетата и да бъдат лидерите на тима изпаднаха в криза и никога не демонстрираха високото си ниво.

Сега националният отбор напълно отразява цялостното състояние на италианския футбол. Селекционерът Чезаре Прандели има твърде малко опции, въпреки че има и някои по-млади обещаващи играчи, но като цяло на Италия липсва дълбочина.

Спечелената световна купа разбира се не е случайност. Но пък и не е част от една дългосрочна визия за развитие на италианския футбол. Успехът така и не е бил използван и невъзможността на "адзурите" да съхранят мястото си на върха на шампионата през 2010 г. е доказателство за това.

Съвсем различна е историята на Испания. Успехът на "ла фурия роха" в ЮАР бе старателно подготвен от успехите, които страната постигаше на юношеско и младежко ниво години преди това. За мнозина дори бе изненада как те не се превръщат в такива на ниво мъже.

Преди Мондиала миналата година и преди европейското първенство през 2008 г. Испания винаги започваше шампионатите като фаворит или най-малко като черна котка за останалите. Но за тимът от Пиринеите резултатът винаги бе един и същ - разочарование.

През 2006 г. когато Италия спечели своята четвърта титла Испания отново впечатли в групите, но се препъна на осминафиналите срещу Франция. "Ла фурия роха" си тръгна с празни ръце и можеше единствено да изгледа по телевизията как "адзурите" триумфират в Берлин.

Обратът стана две години по-късно. Въпреки изненадващите загуби от Швеция и Северна Ирландия, Испания си осигури участие на Евро 2008. И тимът воден тогава от Луис Арагонес пак бе в ролята на фаворит. Голямото изпитание дойде на четвъртфиналите когато испанците се изправиха срещу световния шампион Италия.
"Адзурите" изглеждаха убедителни, но Испания не отстъпваше. Стигна се до дузпи и този път "ла фурия" не се предаде - с един пропуск по-малко си осигури участие в полуфиналите.

Този резултат донесе и промяната в испанския футбол след години на разочарование. Последваха победа над Русия на полуфинала и труден, но напълно заслужен успех над Германия.

От този момент нататък докато Италия продължаваше да затъва, Испания вървеше все по-нагоре. "Ла Роха" бе напълно достоен наследник на Канаваро и компания на световния връх в ЮАР. Но за разлика от "адзурите" този успех бе по-скоро началната, отколкото крайната точка на развитие на цяла една генерация.

За да бъде кризата в Италия пълна след триумфа в Германия страната бе разтърсена и от страхотния скандал Калчополи. Това накара дори Фабио Канаваро да разкритикува състоянието на най-популярната игра на Апенините, предупреждавайки, че са нужни промени. "Трябва да променим механизмите, нуждаем се от доста нови неща, в противен случай няма да спечелим световната купа още 25 години", предупреди отказалият се от футбола защитник.

В Испания нямат повод за подобен песимизъм. Местното първенство продължава да е сочено за едно от най-добрите в Европа, макар че дължи славата си най-вече на двата гранда - Барселона и Реал (Мадрид).

Нещо повече, настоящият състав на Барселона е сочен за може би най-добрият в историята. Изключителната детско-юношеска школа на клуба и работа с младите таланти пък са в основата на успеха на Испания. Именно играчите на Барселона всъщност станаха гръбнака на отбора световен шампион през 2010 г.

Но има и много повече от това. През това лято два младежки състава на Испания станаха №1 в Европа - до 21 и до 19 години. Тимът до 20 г. пък събира овации на течащото в момента световно първенство. И нищо чудно и той да се окичи със златото.

Италия определено може да се поучи от всичко това. Да, "адзурите" все още водят по отношение на титлите при мъжете с 4:1. Но в миналото не може да се живее.