В деня на тазгодишните президентски избори в Бразилия (28 октомври) на "Маракана" се състоя дербито между първия (Фламенго) и втория (Палмейрас) в класирането на местната Серия А. В края на първото полувреме токов удар спря мача, а светлините на легендарния стадион угаснаха напълно. Срещата все пак завърши (1:1), но разстлалата се тъмнина бе изключително подходяща метафора за тунела, в който страната навлиза след изборния вот.
Новият президент Жаир Болсонаро, който ще встъпи официално в длъжност на 1 януари 2019 г., е кръстен на футболист - Жаир Роса Пинто, магическо крило и една от звездите на световното първенство през 1950 г., в чиято левачка се крие топовен шут. При Болсонаро обаче няма нищо ляво. Нещо повече - неочакваният възход на крайната десница, довела до избирането на държавен глава с фашистки възгледи (според мнозина), бе продиктуван най-вече от нелепия начин, по който страната организира Мондиал 2014.
По време на Купата на конфедерациите през 2013 г. за изненада на целия свят милиони бразилци излязоха на протест. Недоволстваха заради огромните суми, похарчени за световното, и определено имаше защо. Изборът на твърде много стадиони, забавянето на строителните дейности (което още повече наду цените), грандиозните проекти, мащабите на инфраструктурните строежи - да не говорим и за чудовищните нива на корупция, които лъснаха впоследствие - всичко това напомни на гражданите на Бразилия в колко прогнила държава живеят. Протестите тръгнаха от левите, но щом улиците бяха заляти от милиони, ситуацията се промени. Народът въстана срещу управляващата Работническа партия (PT).
Дотогава PT опитваше да налага нещо като социална демокрация, но "футболния" бунт от 2013 г. провали целия проект и отдръпна поддръжката на големи слоеве от средната класа.
2013-а бе и първата година на масови протести в Бразилия, в които значителна роля изиграха социалните медии - майсторски употребени впоследствие и в кампанията на Болсонаро през 2018 г. Това бе и моментът, в който махалото се наклони на дясно.
Всъщност истинската причина за протестите бе недоволството от качеството на държавните услуги. Вълната обаче бе яхната най-вече от онези, които изобщо не вярват в държавата и ценностите на обществото. Доверието в политическите партии падна до рекордно ниски нива. Слоган на протестите от 2013 г. бе "Моята (политическа) партия е Бразилия" - фраза с откровено националистически коннотации. 5 години по-късно същият слоган бе развян и в кампанията на Болсонаро и му помогна да изгради имидж на противник на Системата, въпреки че бе неизменна част от нея през последните 28 години (като член на Конгреса).
Първият случай, в който Болсонаро осъзна истинската си сила, датира от декември 2016 г., по време на футболен двубой.
Един от най-популярните клубове в Рио де Жанейро - Васко да Гама, бе домакин на ключов мач, който можеше да му подпечата визата за завръщане в елита. Трибуните на "Маракана" бяха препълнени, а Болсонаро се появи в ложата. Торсидата изпадна в екстаз, след като дикторът обяви името му, и от този момент нямаше никакво съмнение - той щеше да е сред най-силните кандидати по време на изборите през 2018-та.
Истината е, че футболните стадиони са идеалната среда за него. Тези в Бразилия често са арени на изблици на гняв и масово недоволство, а Болсонаро е президент на гнева. Бившият армейски капитан е изключително безцветна личност. У него няма чар, липсва му духовитост и изстрелва думите напълно механично. Бразилците обаче са открили някакви мачовски черти, които намират за важни в днешно време. В него едновременно съжителстват и скандалджията от бара, и обезумелият таксиметров шофьор, и - както го описва един местен журналист - проклетият чичо, който никой не иска на семейните сбирки. Той съвсем не е неонацистът от типа "хипнотизиращ оратор". Възходът му по-скоро е въпрос на обстоятелства - колкото и нелепи да са нещата, които бръщолеви, той продължи да ги говори твърде дълго, докато не задухаха други ветрове. В един момент, покрай дълбоката институционална и икономическа криза в бразилското общество след Мондиал 2014, речта му започна да звучи нормално.
Част от гнева му е насочена срещу корпуцията. Всичко обаче е театър.
Военната диктатура (1964-1985), която Болсонаро непрекъснато идеализира, е настолен пример за незаконно облагодетелстване - генералите и съпругите им се ширят в разкошни къщи на плажа и се радват на безплатни ваканции в Париж, а сметката се плаща от държавни предприятия.
Още по-голяма част от гнева му пък е отправена към криминалния свят, а това попива повече от добре в общество, дълбоко травматизирано от градската престъпност. Единственият добър престъпник е умрелият престъпник - днес това е единственото "правилно" схващане в страната. Болсонаро обаче не му мисли много-много - "планът" му за справяне с престъпността се гради на окуражаване на полицията да убива и на въоръжаване на обикновените граждани.
Една от "мечтите" на Болсонаро е да възкреси Бразилия от преди половин век - тогава, когато никой все още не говори за правата на жените и на хомосексуалисите и когато всички смятат, че в страната няма расизъм. Когато... всичко си е на мястото. За целта Болсонаро иска да ликвидира всички форми на активизъм в Бразилия и играе по тънката струна - зове за връщане на традиционната йерархия в обществото и за въстановяване на водещата роля на евангелистката църква.
А много от това резонира у днешните бразилските футболисти. Често те са представители на консервативните прослойки от обществото. Мнозина от тях са набожни евангелисти и поне част от тях са израснали в евангелистки семейства. Ако погледнете снимка на бразилския национален отбор до 17 г. или дори до 20 г., ще видите много рошави момчета, от които лъха на тестостерон. Щом обаче дойде време да направят крачката към мъжкия футбол, те попадат в квази-военна обстановка: дългата коса ги прави или "наркомани", или "вагабонти", а обеца на ухото им печели имидж на "педали", което е абсолютно недопустимо за бразилските стадиони. В днешното бразилското общество няма място за онези, които мислят различно. В това число и футболисти.
Голяма част от артистичните среди приеха с ужас избора на Болсонаро. Не така стоят нещата обаче с футболната класа, която масово го подкрепи по време на изборите.
Роналдиньо, Ривалдо, Фелипе Мело и Лукас Моура бяха само част от звездите, които изразиха публичната си подкрепа за кандидата на крайната десница.
До встъпването му в длъжност остават броени дни, а щом ботушът се стовари върху лицето на бразилското общество, и футболните стадиони ще потънат в мрак. Там, където започна всичко.
