Течеше 120-та минута на четвърфинала между Холандия и Коста Рика. След канонада от пропуски пред вратата на централоамериканците, ситуацията сякаш малко се бе поуспокоила и нещата резонно вървяха към 11-метрови наказателни удари. Резонно, но не и спокойно за „лалетата”.
Хич не са малко случаите, в които отборът, който има предимство през редовното време и продълженията, накрая сваля гарда и не устоява на напрежението при ударите от „бялата” точка. Дали нямаше да стане същото и сега? Още повече, че на осминафинала срещу Гърция Коста Рика се справи, меко казано, безупречно със същото това упражнение?
Предстоеше обаче цялата психология да се обърне за секунди с главата надолу. Когато в същата тази 120-та минута на страничната линия, готвейки се за смяна, застана резервният страж на холандците Тим Крул, публиката зяпна невярващо, същата – убеден съм – е била и реакцията на множеството футболни фенове, гледащи мача по телевизията някъде по белия свят, без значение, че част от тях часовата разлика беше принудила да зяпат мача с толкова затворени очи, че сякаш Кубрат Пулев им беше хвърлил един хубав бой.
Не трябва обаче да си криптограф, за да разкодираш посланието на Луис Ван Гаал, колкото и нетрадиционно, а може би и ненормално, да изглеждаше то. Всъщност първата асоциация, която ми хрумна, когато напускащият Йеспер Силесен се поздрави с Крул, беше парче смачкана хартийка в най-вероятно неособено добре ухаещ чорап.
- Какво?!
Машината на времето твърдо и непоколебимо затупурква като стара Перла 05 и ни връща към световното първенство в Германия през 2006 година, а арена на следващите редове е Олимпийският стадион в Берлин.
Домакините и Аржентина не са успели да се победят в редовното време и продълженията. Дузпите ще решат крайния победител. В този момент напрежението е толкова голямо, че дори стабилното немско електроснабдяване изпитва съмнение в себе си.
Секунди по-късно се случва нещо, което сякаш досега не сме виждали на телевизионния екран във футболен мач. Треньорът на вратарите на Германия Андреас Кьопке подава на „стража” Йенс Леман къс хартия с размери девет на десет сантиметра. Леман прочита бележката и след това прецизно я прибира в десния си чорап като повтаря упражнението след всяка изпълнена дузпа от страна на „гаучосите”.
Новаторският метод сработва тотално – германецът уцелва ъгъла при всички наказателни удари, спасявайки дузпите на Роберто Аяла и Естебан Камбиасо. Неговите съотборници, разбира се, са безпогрешни и немската машина е на полуфинал, където впоследствие губи от Италия с продължения. Едва ли е много далеч от акъла какво щеше да стане, ако се беше стигнало пак до дузпи.
Любопитно е обаче друго – синтезираната от Кьопке и Леман информация, материализирала се в легендарната бележка, съдържа данни за само двама от четиримата изпълнители на аржентинците – Аяла и Родригес. Сведения в нея за това как Круз и Камбиасо бият дузпи – няма. Вторият грешник обаче не знае това, а в подобен момент психологията сякаш крещи в главата на аржентинеца: „Той знае какво ще направя! Какво да направя?!” Точно както осем години по-късно.
Тим Крул разгрява и влиза в игра. Решението на Луис ван Гаал е, меко казано, спорно – никой, никога не е правил това или поне не знаем за подобен прецедент – все пак в днешни дни информацията се стича до нас в обема на водната маса на Ниагарския водопад, така че най-вероятно ставаме свидетели на събитие, първо по рода си.
Виждали сме наставник да пуска играч, който бие добре дузпи, но да вкараш в игра вратар, който ги лови?
Такова животно на футболната планета немаше. Гениален ход или самоубийство? Вратарят на Нюкасъл Юнайтед методично хваща ъгъла и на петте дузпи, бити от костариканците. Също както Йенс Леман, осем години по-рано, спасява две от тях, а Ван Перси, Робен, Снайдер и Каут бият дузпи с немски полъх и дори не оставят шанс на Кейлор Навас.
Холандия е на полуфинал. Този път нужната информация не е синтезирана в бележка, а в главата на бъдещия герой. Хич няма да се учудя, ако през цялото време на подготовка преди епичния четвъртфинал Крул е бил трениран само и единствено за това – да механизира движенията си така, че да се превърне в робот, програмиран да лови костарикански дузпи.
Няма никакво значение дали е знаел къде точно бият своите наказателни удари латиносите. По-важното е, че възпитаниците на треньора Хорхе Луис Пинто са били убедени, че той знае.
А психологията пак крещеше: „Той знае какво ще направя! Какво да направя?!”
