Фабрис Муамба замълчава за секунда.
Поема дълбоко дъх и поглежда човека, помогнал за спасяването на живота му в онази мъчителна вечер в Северен Лондон.
"Докторе, като бях в болницата, мислеше ли, че някога ще се събудя?"
"Не", отвръща д-р Джонатан Тобин. "Не, приятел, не очаквах, че ще се събудиш, никой не го очакваше".
"Сериозно ли?", изненадан е Фабрис, сякаш е необходимо докторът отново да му напомня ситуацията 9 години след драмата: "Виж, за 78 минути ти беше мъртъв. Господи. Твоят случай е веднъж в живота".
На 17 март 2012 г. Муамба получава сърдечен арест в 41-вата минута от четвъртфинала за ФА Къп между Тотнъм и Болтън на "Уайт Харт Лейн".
30 000 на стадиона и още милиони пред телевизионните екрани гледат невярващо как 23-годишният дефанзивен халф се свлича на тревата и медиците трескаво се опитват да го свестят, а той не реагира на оказаната първа помощ и на дефибрилаторните шокове.
Самият футболист разказва подробно своята история:
"Играех с Болтън срещу Тотнъм на техния стадион "Уайт Харт Лейн" в мач за Купата на Англия. Най-големият мач в кариерата ми. Четвъртфинал.
Имах добра възможност да отбележа гол, но не уцелих вратата. Връщах се назад към центъра на игрището, а наоколо нямаше никого. Изведнъж ми прилоша, усетих, че краката не ме държат.
Паднах. Не ме болеше, нямаше никаква болка. Просто паднах и нататък всичко стана черно.
Това, което се е случило, се нарича сърдечен арест - внезапно спиране на сърдечната дейност. Казаха ми, че изключителният късмет на този момент е бил, че в тунела на "Уайт Харт Лейн" е имало портативен дефибрилатор, с който веднага са опитали да върнат сърдечната ми дейност.
От онзи ден нататък в Англия клубовете са задължени да имат такъв на стадиона за мачовете. Значи съм "свършил" едно полезно дело!
Останал съм в безсъзнание 78 минути. Това е повече от час, направо си е един футболен мач, ако те сменят преди края.
Стадионът е започнал да скандира името ми - нищо, че играя за гостуващия отбор и съм юноша на Арсенал, големия враг на Тотнъм.
В това време от трибуните изтичал един запалянко, който е редовен посетител на мачовете на Тотнъм. Той е доктор, специалист по такъв тип проблеми със сърцето. Дошъл е на игрището и е направил първата интервенция да ме върне към живота. После е инструктирал медицинския екип как да бъда транспортиран и какво да се прави.
78 дълги минути... В 18:13 лондонско време на 17 март 2012-та аз трябваше да съм мъртъв. Бях само на 23 години".
"Докторът на Тотнъм е инжектирал в мен няколко дози обезболяващи, докато са опитвали да ме свестят в линейката с шоковете на дефибрилатора. Човекът, на когото дължа живота си, се казва Андрю Дийнър и е гледал мача, както всеки уикенд на този стадион. Там, от своето място на втория етаж на Източната трибуна.
Той е видял, че съм паднал без да има контакт и забелязал, че екипът вади дефибрилатор. Тръгнал към терена веднага, като по пътя един стюард на стадиона му отворил врата, за да излезе по-бързо от горното ниво до това долу - спестил му поне половин минута от пътя към мен. Благодаря и на този стюард!
Дийнър работи в лондонска болница, където нерядко му се е налагало да прави CPR - операцията с дефибрилатора, която трябва да се приложи.
Той ми каза, когато по-късно се срещнахме, че "ако ще получаваш сърдечен проблем на терена, стадионът на Тотнъм е точното място" - с чувство за хумор, разбира се.
Клубът е организирал всичко на стадиона си отлично, готов е за всякакъв проблем. Линейката излиза от терена направо на улицата, без да се бави, медицинският екип на Питър Фишър, който е там на всеки мач, е изключително добре подготвен.
Но Дийнър е човекът, който е организирал цялата операция, наредил е кой да ми прави сърдечен масаж, кой да използва дефибрилатора, кой да подготви носилката.
Върнах се на "Уайт Харт Лейн" три месеца по-късно. Излязох на терена и стъпих на мястото, където животът ми приключи за 78 минути. Бях мъртъв. И жив едновременно. Мечтата ми си отиде, никога повече няма да играя футбол. Това е тъжно, защото бях на 23 години и изживявах мечтата си. Но оживях, преборих се със смъртта.
Хората, които ме спасиха, са направили невероятни неща за живота ми. И казват, че въпреки това, случилото се е чудо. Дийнър ми каза: "В болницата мислехме, че няма шансове, не изглеждаше никак добре. Повече от час сърцето ти не работеше. Но хората там не се отказаха, продължиха, бориха се. И чудото стана".
На следващата сутрин той дойде при мен и ми каза в ухото: "Как ти е името? Чувам, че си много добър футболист." Това вече го помня съвсем ясно. Не познавах този човек, едва се бях върнал на този свят и нямах никакви сили. Това обаче няма да го забравя никога".
Когато всички осъзнават, че Муамба се бори за живота си, атмосферата на стадиона става злокобна.
Забелязват се сълзи сред останалите играчи, както и сред публиката. Главният съдия Хауърд Уеб бързо преценява, че да се играе футбол е неуместно и срещата е прекратена.
Но за медицинския щаб борбата тепърва започва.
Изминават 38 минути от припадъка на Муамба до момента, в който той стига в болницата. След още 40 минути неговото сърце започва да бие отново.
Играчът е поставен в изкуствена кома и противно на всички прогнози, стартира своето дълго възстановяване.
Следващият понеделник Фабрис отваря очи за първи път след случилото се. Първоначално мисли, че се шегуват с него, когато му съобщават новината.
"Бях убеден, че лъжат, че съм получил инфаркт. Казах просто "Добра шега, но какво стана наистина?" Не можех да повярвам".
Четири седмици по-късно роденият в Киншаса младежки национал на Англия се завръща в дома си в Манчестър. В предстоящите дни и месеци му предстоят доста трудности за преодоляване, и то не само физически.
"Напуснах болницата и успявах да правя разни неща из къщата, но за мен беше повече психологическо възстановяване, отколкото физическо. Беше много изтощително.
Задаваш си толкова много въпроси и изобщо не знаеш защо инцидентът се е случил".
"Разговарях с психиатър и с редица квалифицирани доктори, за да си успокоя ума и да ми помогнат да разбера. Отне ми доста време, но накрая успях да продължа напред".
С неговата кариера е свършено и това няма как да не е тежък удар. Фабрис Муамба опитва насила да отиде и да изгледа на живо няколко мача, но изживяването е болезнено - твърде болезнено за човек, принуден да се откаже толкова рано заради обстоятелства извън неговия контрол.
Той изпуска да играе за Англия на Олимпийските игри, а без него Болтън изпада и за клуба започва рязък срив надолу в дивизиите.
"Липсваше ни много и щяхме да се спасим, ако беше здрав в онзи сезон. Щяхме да оцелеем", убеден е бившият му съотборник Дейвид Уийтър.
Днес Фабрис е на 32 и 9 г. след инцидента все още чувства психологическите ефекти от случилото се.
"Но с минаването на времето просто оценявам, че още съм тук. Мога да прекарвам време с децата си и съм жив, за да ги видя как растат. Здравето ми е приоритет №1".
Миналата година той и съпругата му Шона посрещнаха на бял свят четвъртото си дете.
Междувременно Муамба завърши университет със специалност спортна журналистика и взе треньорски лиценз, който му позволи да стане част от щаба на Рокдейл и да обучава талантите до 16 г.
Той не забравя докторите, погрижили се за него, и все още се среща с тях.
"Всеки ден е едно чудо. Знам за хора, които са минали по моя път и никога не са се върнали. Аз не съм по-различен от тях. Просто големият човек горе ме пощади, за да съм все още тук", осъзнава Муамба.
"Сега за мен всеки ден е бонус - и определено не приемам живота за даденост".
