Въздухът в Северен Лондон лепне от влага, а Роб Уайт не е в най-добрата си кондиция.
"Снощи тук бурята беше направо нереална - казва той. - Събудих се в 4 сутринта и сякаш имаше някой, който включва и изключва неонова лампа в стаята ми. Дори и на 60-годишна възраст, това връща спомените."
Иначе Роб е наясно с клишето за бурите.
"Гръмотевиците, проблясъците на светкавиците - това е неизменен сюжет. Виждаме го във филмите, по страниците на книгите, в пиесите... В древногръцките трагедии дори", продължава той.
Но за неговата история мълниите и бурите опират до един вид неизбежност. Всяка светкавица попада на едно и също място и осветява една и съща дата - 21 юли 1964 г.
Преди повече от шест десетилетия над Мидълсекс се разразява лятна буря и мълния удря млад мъж на голф игрище.
Джон Уайт, 27-годишен тогава, е намерен приклекнал безжизнено и обгорен до неузнаваемост под дърво, а халката на пръста му е заварена за стика, който държи в ръката си.
Тотнъм и Шотландия губят един от най-добрите футболисти на своето поколение в разцвета на силите си.
Роб, тогава едва на шест месеца, губи баща си.
И някъде в този момент, макар и още несъзнателно, едно невръстно дете започва търсене, което продължава и до днес.
Роб има най-разнообразни занимания, но прекарва живота си, опитвайки се да разплете една нелепа смърт.
Денят, който познава най-добре от живота на баща си, е последният му.
Той е изпълнен със случайни срещи и алтернативни вселени, всяка от които би могла да изведе Джон на път, различен от този, водещ до срещата с мълнията.
В онази съдбовна сутрин на 21 юли 1964 г. играчите на Тотнъм се събират за отборна снимки и лека предсезонна тренировка на "Уайт Харт Лейн".
След като завършват в топ 4 в седем от последните осем сезона, "шпорите" са утвърдена сила в Първа дивизия. Отборът разполага със страхотни футболисти във всички линии, но атаката му блести най-силно заради головете на Джими Грийвс и дрибъла на Клиф Джоунс.
Талантът на Джон Уайт е по-фин от техния. Той има кадифено първо докосване, проницателен пас и способност да се измъква от пазача си, което, в комбинация с крехката му фигура и бледа кожа, му печели прякора Призрака.
Мениджърът Бил Никълсън е наясно с класата на шотландеца и решава да гради нов отбор около него, след като Дейв Маккей получава жестока контузия, а капитанът Дани Бланчфлауър решава да окачи обувките на пирона.
Но това са само бъдещи планове. В разгара на лятото всички го карат по-лежерно.
След тренировката Джон се съблича по потник и със съотборника си Тери Медуин решават да поиграят тенис, вместо да се прибере веднага.
Когато се връща в съблекалнята, го очаква неприятна изненада - панталоните му са изчезнали. Десетина минути по-рано, залищавият се от смях Клиф Джоунс напуска "Уайт Харт Лейн", размахвайки ги през прозореца на колата си. Футболна шегичка.
Джон накрая намира един чифт, който да нахлузи, за да се прибере вкъщи и въпреки че денят вече е напреднал, решава, че ще играе отиде да играе голф.
Младата му съпруга Сандра, която се грижи за Роб и двегодишната му сестра, го съветва да не ходи. Разговорът им прераства в спор.
Забавянето следва забавяне. Небето се смрачава.
Накрая намират компромис. Сандра пали колата и оставя Джон на голф игрището в Крюс Хил. Футболистът влиза в магазина и купува пакет топки. На излизане среща съотборника си Тони Марки и първоначално е много щастлив - намерил си е партньор.
"Доколкото знаем, това е последният разговор, който баща ми провежда в живота си - казва Роб. - А последната мисъл на Тони, докато гледа татко да се отдалечава, е: "Джон ще се измокри до кости тази вечер."
Марки, който вече е прекарал някой и друг час на тревата, няма намерение да излиза на дъжда.
"Знам, че Тони, който почина през 2022 г., винаги е искал просто да са си побъбрили още 1-2 минутки - казва Роб. - Защото ако беше станало така, баща ми нямаше да е на въпросното място във въпросното време."
Има логика.
При малко по-различно стечение на обстоятелствата Джон можеше да е жив и до днес, радвайки се на старините си.
Вместо това синът му продължава да рови за него и да изгражда един имагинерен негов образ в съзнанието си.
Първото парченце от пъзела е намерено, когато е на девет. Промъква се тайно на тавана на семейната къща и отваря огромен кашон.
"Беше като гробницата на Тутанкамон - имаше тефтери, вестници, програми, бутонки, медали, няколко шотландски шапки, комплект за бръснене, който миришеше на Old Spice - разказва Роб. - Седях си там и се натъжавах, като гледах тези неща. Сякаш баща ми беше един от онези телени манекени, които използват скулпторите. Татко беше един призрак, но откриването на тези вещи ми помогна да прибавя текстура върху това очертание."
Точно както на терена обаче, преследването на Джон не е лесно.
Майката на Роб Сандра си спомни как се връща до Крюс Хил, за да вземе съпруга си и вижда полицейските коли. Нататък е шок, който не я пуска в продължение на цели пет години.
След трагедията решава да заличи всяка следа от съществуването не мъжа си, защото не може да преживее загубата му. Медалите и сувенирите от Тотнъм, семейните снимки, дрехите му... Всичко изчезва.
На тяхно място остава тъга, стоицизъм, мълчание и потайност.
Сандра не иска да говори за Джон, тъй като темата е твърде болезнена. Децата обаче копнеят за отговори.
"Повечето семейства си имат истории, за които хлапетата не знаят пълните подробности. Единственото, с което са наясно, е, че никога не бива да питат за тях - размишлява Роб. - Всички дочуват нещо през открехнатата врата, но не могат да го съберат в пълнота. Като хора обаче ние създаваме собствен разказ, запълвайки празнините с информация, която може да е точната, но може и да не е."
С годините той успява да събере много. Много информация.
"С напредването на възрастта се смущавах от факта, че хората познават татко ми по-добре от мен - продължава той. - Част от това да имаш баща е откриването на собствената си идентичност. Ако имаш късмет, следваш добрите примери и захвърляш лошите. Но аз нямах. Все още у мен живее едно малко дете, което иска да знае простички неща: как мирише татко, как звучи гласът му и т.н. Това е едно вечно разочарование."
Роб решава да канализира и укроти това разочарование в книгата The Ghost of White Hart Lane, интервюирайки членове на семейството, бивши съотборници, приятели и познати, за да се опита да открие човека зад мита Джон Уайт.
Информацията, до която се добира, не е непременно удовлетворяваща. Но това са рисковете на ровенето в миналото.
Роб разбира за тъгата и носталгията по Шотландия, които обхващали Джон всяка зима в Лондон. Разбрал как веднъж се прибрал мъртвопиян с колата си, отнасяйки една от портите на "Уайт Харт Лейн". Един от чичовците му пък му разказал, че Джон имал дете в родината си, но зарязал него и майка му, за да тръгне на юг да заиграе за Спърс и срещнал Сандра.
"Част от мен живееш с образа на един абсолютно перфектен човек, който е бил идолизиран не само от семейството си, но и от стотици хиляди. Да разбера, че е имал недостатъци и слабости, че се е борил с липсата на увереност, психически проблеми и афективно разстройство, че е правил грешки... Ако бях открил всичко това по-рано, щеше да има повече смисъл в живота ми. Защото когато знаем, че родителите ни грешат, това ни кара да разберем, че и на нас ни е позволено да правим грешки. В същото време не е нужно да знаем абсолютно всички отговори."
Миналото лято Роб бе сред публиката на пилотното представление на пиесата The Ghost of White Hart Lane, поставена в една от залите на клубния стадион и създадена по негова инициатива.
Постановката има за цел да сподели историята на баща му с няколко поколения фенове, които не го помнят.
"Това е нещо, за което често говоря с моя терапевт - споделя Роб. - След като видях как се вдъхва живот на историята, ми се затвърдиха причините, поради които толкова исках да се включа в проекта. Мисля, че се получи."
Любопитно е, че след Лондон постановката се отправи на север за фестивала в Единбург, поемайки по обратния път, по който навремето минава Джон Уайт.
Синът му продължава да копнее да открие запис на гласа му или някоя негова стара фланелка.
Но през десетилетията ровене той намира много повече: разбиране и съпричастност към бащата, когото никога не е познавал.
