Каква ти „Сурва"?! За един час по пътя от София до Перник са се сменили сезони - закъснелият ноември е отстъпил място на съвсем навременен януари. С минусов студ, снежинки като врабчета и пронизващ вятър. Направо да не ти се слиза от влака.
Но десетки хора слизат и потъват в улиците на миньорския град. Покрай начумереното време, минаваш пресечка след пресечка и е все тихо и спокойно - ще кажеш, че 23-ият Международен фестивал на маскарадните игри се е стреснал от зимата и се е скрил в някоя затоплена механа.
Грешка - чуват се в далечината: познатото Туп-Туп-Туп на тъпана и какофонията на хиляди чанове, хлопатари и всякакъв друг звънлив инвентар. В началото не ги виждаш - перничани и гостите на града явно не са зиморничави и хиляди са се събрали да гледат. Да, всяка година през центъра минават кукери, но не писва - винаги има нещо ново, винаги има закачка с нещо.
Публиката маха, хора се провикват към свои маскирани приятели. Така, впрочем, и разбирам, че един от 60-те „черни цигани-мечкари" е Юлиян, Юри... или май това въобще не съм го разбрал, всъщност. Деца, младежи, баби - всички се забавляват. Наоколо тече усърдна търговия - двама маркетингови спецове с високоговорители повтарят като латерни колко хубави ножове само сега само от тях можем да си вземе, другаде ти предлагат локум, на трето място - малък кукер за ключодържател, на четвърто - планини от кебапчета, вешалици и всякакви други скараджийски изкушения.
И все така, на пълен стомах или не съвсем, едвам чуваш мисълта си. Когато звуковата стена започнат да се различават и кларинети, вече си близо до групите. А те са десетки - от градове, села, държави наблизо и не чак толкова. Челопеч, Окош, Стралджа, Друган, Вресово, Сирищник, Съединение, Витановци, Разлог, Драгичево, Габровница, Тъжа, Ноевци, Зидарци, Сахране, Копаница, Шумен, Ямбол... Хвърлете стреличка за дартс по картата на България и ще нацелите място, откъдето са дошли кукери.
Има и агнели и дяволи от Струмица, а също и италианци, които гонят жена-звяр и после пеят красива фоклорна песен.
И всички те гледат много сериозно на пъденето на злото. Костюмите им са като скулптори за носене, направени от дърво, кожи, метал, пера - какво ли не. Вътре в тях често са синовете и дъщерите на тези, които са ги облекли някога за първи път. По пътя от сградата на общината до площада, репетират изморителната си хореография, усмихват се за снимка с хората, но няма лиготии. Видимо притеснени чичовци и лели (сигурно техните читалищни ръководители) задават ритъма. Сещате се „Дзън-Дзън-ДзънДзънДзън".
Тук-таме (всъщност, навсякъде) дискретно се предават шишета с ракия или червено вино, но това е част от традицията. А и помага, докато стоиш на едно място при 5 градуса под нулата.
Помня как миналата година баба Елена от с.Василица се жалваше, че младите не искат да са кукери. Може и да съм нацелил такива групи, но почти всички лица са на млади момчета и момичета - за доста това е първо участие. Изглеждат още по-хубави в носии - кичозните заигравки с травестити и медицински сестри сякаш са по-малко.
Всъщност, хората са всякакви - на хорото са бедни, богати, млади, стари, българи, роми, от градове, от села. Поне за два дни има значение само маската ти, а не като какъв те възприемат без нея.
Данданията на хлопатарите става почти нетърпима, гърми Черешово топче, два кларинета си прехвърлят соло, а тъпанът дава ритъм на колоната от чудовища - групите една след друга излизат на широко пред жури, за да покажат как се гони злото. Въртят се, скачат, борят се с „мечката", свирят. Идват следващите.
Неусетно и ти се оказваш там. И ти е все тая, че е студено, че си вир вода и че цялата електроника по теб най-вероятно е заминала. Вече и ти си част от „Сурва". А тя не се плаши от някакъв си сняг!
