Ходи с един розов и с един син чорап. Крехка ирония на житейския гаф, че колкото и да си направил за света, той ще те запомни повече с различните ти чорапи.
Да не е гръмко, нито омаловажаващо - как да започнеш едно красиво момиче, което просто минава и изпуска няколко липсващи парчета от големия пъзел на съвестта ти. И те оставя сам да си ги редиш.
А за всичко, заради което е по-специална, говори с толкова равен тон, по който се оттегляш от охранения със самодоволство и амбиция свят.
От няколко месеца Анджела - разбира се, че името й няма нищо общо с хвалебствената холивудска хуманност - прекарва вторник и петък по по-друг начин от повечето 22-годишни. Доброволно оцветява живота на хора с увреждания. И ако този лайфстайл модел може да се обяви с патоса, който тя не би употребила, то е защото идеята на тези няколко часа е да избута "изостаналите" напред. Идея, заключена от години в отшелническите социални домове или в прекалено жалостивото пасивно отношение на роднините им.
"Доброволец" сигурно е отчужден статус за наемниците на кризата
И всеки има право да вдигне рамене и да си продължи по пътя за бирата след работа. Със същия маниер Анджела отива към "Интеграционния център за хора с увреждания" в кв. Слатина - не с оная осанка "дай сега да хванем да променим света" и "вие, кво по-смислено вършите"...
Просто един ден решава да поотвори времето си и пита Google за доброволческите организации в София. "Излязоха ми две-три и най-много ми хареса CVS", казва, подминавайки темата за истинските причини (за да не прозвучат наставнически).
"Отидох на интервю в организацията, преди да ме запознаят с директорката на центъра. Супер много се бях сдухала - другите момичета, които се бяха явили, учеха адекватни специалности - рехабилитация, социология..., а аз - фотография. Мина цял месец и точно, когато си мислех, че не са ме одобрили, те ми звъннаха", обяснява Анджела - студенка 3 курс в НАТФИЗ.
"Удовлетворена съм от живота и от себе си и искам да предам нататък", успява да каже на теста за Интеграционния център, докато другите заявяват бъдещите си доброволчески планове.
За нея това си остава спонтанна философия, която не бива да си натрапваш: "Ако запиша магистратура в чужбина, със сигурност ще се занимавам с това. Не е задължително да е същото - и две дръвчета да засадиш, пак е нещо..." Или да почистиш градинката на Народния театър, което често ще я видиш да прави - не само защото живее на няколко минути оттам.
Не абсолютизира и не обобщава "доброто"
Не ти го пробутва върху някакъв бляскав пиедестал. "Ама те всички са си добри...", казва. "По различен начин, за различни хора и ситуации..." И не е нужно да си някакъв ексцентричен свръхпозитивист.
"Много се дразня от тия постулати - усмихвай се, щото слънцето грее... Глупости. Не трябва да си затваряш очите пред гадостите, за да се чувстваш ок...", казва Анджела, която илюстрира машината на щастието (на Рей Бредбъри) с фотография на клещи.
Човек трябва да си сглоби идеята за доброто сам
Тезата, че доброволците са някакви смирени алтруисти с възвишена формула за смисъла на човешкото битие, също не издържа. "Смирението не е да клекна пред тоя, който има два лева повече и да се набутам при слабите. Ако съм смирена по този начин, после ще искам някой да склони глава пред мен, когато аз имам повече от него. Смирен значи да си безупречен."
Между обясненията за хората от интеграционния център, с които рисува, реди пъзели, шие гоблени, гледа филми, можеш да си говориш с нея за всички човещинки като храна, пиене и любов.
Понеже това, с което се занимава, не й идва отвъд. "Хората, с които съм във вторник, са с доста сериозни диагнози като церебрална парализа и олигофрения, но като излезеш не си изхабен.
Затова и единственото оправдание, което не разбирам, когато някой отказва да се занимава с това, е, че ще му бъде жал, няма да знае как да се държи... Не трябва да се държиш различно, само да си внимателен - така както с всеки от обкръжението ти навън.
С хората, с които се виждам в петък, си говоря като с приятели - какво прави днес, с каква рокля беше на бала, имаш ли сестра, брат, гадже... Да ти кажа, всички говорят за любовта - вярно, че е навсякъде".
Доброволците - общо 4 момичета - общуват с хората с увреждания в присъствието на социални работници. "Спазваме инструкциите да не се сближаваме прекалено с пациентите, да не им правим подаръци, да не изпитваме състрадание... Да не се държим с тях като към хора с проблеми.
Повечето от тях са прекалено обгрижвани от семействата си, а са работоспособни. Този център трябва да е звено във веригата, да ги интегрира, за да успеят да си намерят работа, както е на доста места по света.
Не трябва да сме някакъв спасителен остров за тях, а да ги придвижим нататък...".
Понякога забравят, че е там всеки петък и я питат дали пак ще дойде. За малко да им каже, че няма как да не дойде, понеже те на нея повече й помагат. Но нали не трябва да прекрачваш прага на сантименталността.
Да не си слагаш медал, излят от собствената ти благородност. А и - просто е - не си застрахован от съдбата на хората, които сега имат нужда от теб, за да се мериш с тях по скалата на полезността.
Анджела няма библия, която я тика да прави нещо за някого. Религията й е тази на ненараняването. Просто има такива хора тук - внимават да не изцапат, дори когато вървят по улицата. Сигурно затова е трудно да ги проследиш.
