"Колко време щях да изкарам на терена в съвременния футбол? Вероятно само до загрявката..."
Чувството за хумор на Рой Макдонъф е необходимост при фактите, които далеч не са забавни. Може и да не сте чували за него, но това е човекът, който продължава да държи рекорда по червени картони в английския футбол. Гониха го 22 пъти от терена, при това във времена, когато това изобщо не се случваше толкова често, колкото сега. Позволяваше се много повече - особено по игрищата на Острова, а и нямаше VAR.
Тази колоритна фигура се появява на бял свят през октомври 1958 г. в Солихъл, недалеч от Бирмингам. Расте във велики години за английския футбол и гледа триумфалното световно през 1966-а, което вдъхновява цялата страна и поколение млади момчета, които искат да са като Боби Мур и Боби Чарлтън.
Рой не е различен. Той иска да вкарва голове и да играе с трите лъва на гърдите. В краен случай - може и да го прави за Шотландия, тъй като има в рода си хора, които биха му дали път и за този национален тим. Дилема, която никога не му се налага да срещне.
Минава през юношеските школи на Астън Вила и Бирмингам, като в Сити му предлагат професионален договор и в края на 1976-а вече е част от първия тим. Няма 18, но вече е впечатлил на върха на атаката. Бележи голове, но най-важното му качество е, че не спира да тича и да се бори със защитниците. Понякога - с цената на груби нарушения. Избухлив е, но това се отдава на възрастта му тогава. Нищо, че на 16 г. се случва нещо, което трябва да е като сигнална лампа. Направо като сигнален морски фар, който се вижда от километри. Всъщност, може би точно от там трябва да започнем.
Тогава е в юношеските формации на Астън Вила, но през март 1975-а играе в Бирмингамската ученическа купа и на финала е бесен на съдията.
Хваща го за врата и опитва да го удуши, едва спрян от брат му и още няколко от другите момчета на терена. Намесва се Футболната асоциация, която е уведомена с писмо за инцидента и всички детайли. Наказват го за шест месеца, в които няма право да играе в мач дори между махалите на града.
Рон Соундърс, тогава мениджър на Астън Вила, отказва да му даде първи професионален договор - такъв кибритлия и скандалджия му идва в повече. Дядо му и чичо му - и двамата бивши играчи на Бирмингам, дават съвет - иди при "сините", нищо, че са по-надолу в класирането. Следва подпис с Бирмингам Сити с уговорката за 18-месечен пробен период с другия тим от града, когато санкцията изтича. И там не искат да рискуват - репутацията вече го преследва.
На 7 май 1977 г. дебютира в Първа дивизия при гостуването на Съндърланд.
Партньор в атака му е Тревър Френсис, звездата на английския национален отбор. Рой му чисти обувките и пере екипа му след тренировка по време на периода на пробите, както е традицията в онези години. В замяна получава от звездата напълно безплатен съвет: "Имаш всички качества и си страхотно силен физически. Слушай треньорите, работи здраво и забрави нощния живот. И със сигурност ще играеш за Англия един ден."
Разбира се, съветите са хубаво нещо, но около тях има една специфична подробност. Работят само, ако ги следваш.
Макдонъф вкарва във втория си мач срещу Куинс Парк и Френсис е първият, който тича да го поздрави. Нещата изглежда се подреждат за младия нападател.
"Същото лято си мислех: От следващия сезон съм вече част от състава и ще вкарвам гол след гол - разказва в книгата си. - Вместо това никога повече не изиграх дори минута в елитната дивизия на английския футбол."
Младокът не издържа още в първите седмици на новия сезон на факта, че е резерва. И иска трансфер. Пращат го в третодивизионния Уолсол. Това е началото на път, който не води към националния отбор на Англия, макар Рой още да не го знае.
Някъде в първите седмици в Уолсол му идва идеята да си пусне мустак. По това време е модерно, но идва и първият му футболен прякор. "Германски порноактьор" - така го кръщават момчетата в съблекалнята на скромния тим. Разбира се, всичко е на майтап. Но Макдонъф изглежда приема нещата твърде насериозно.
"Хареса ми и опитах всичко, за да го оправдая", пише в автобиографията си. Може би е време да ви кажем и как е нейното заглавие. Ето го: "Red Card Roy. Sex, booze and sendings off: The life of Britain"s wildest footballer."
В превод: "Рой червеният картон. Секс, алкохол и изгонвания от терена. Животът на най-дивия футболист на Британия".
Наистина не е преувеличено. Следват години, в които пиянските скандали и ужасните инциденти на терена са обичай.
Извън терена е звяр. "В петък рядко излизах, защото исках да съм в пълна кондиция за събота в 15:00 часа. Тогава беше мачът. В събота вечер обаче беше моето време. Не си спомням да съм падал под 15 бири, като според най-близките ми приятели всъщност 18 е най-ниският праг. Ако ме питате, винаги бяха над 20."
Хваща бас с един от съотборниците си в Уолсол, че всяка седмица ще спи с различно момиче от града. По неговите думи го е спечелил, а след това вече не му трябва да се обзалага, за да върви по този стандарт във всеки град, в който отива да играе.
Колчестър, Саутенд, Екзитър, Кеймбридж... Близо 20 години на терена, като според грубите му изчисления, няма как да е спал с по-малко от 400 жени.
"Може би са по-скоро към 500, но все пак имам уважение към съпругата ми - пише хапливо в книгата си. - Не помня имената на почти половината. Сигурно са повече тези, за които изобщо не помня нищо. Като цяло, не помня много от онези години."
На терена нещата са в тренда, в който влизат от рано-рано.
Гонят го 22 пъти от игрището - абсолютен и вероятно недостижим рекорд в британския футбол.
Хора като Греъм Сунес и Вини Джоунс, еталон за корави момчета на терена през 80-те, си спомнят за това, което са виждали от нападателя с думи като "той беше за присъда" и "опасен за останалите". Не подбира методите да тормози защитата. Лакти в лицето, избити зъби, ритници през коленете или пък бутоните в стомаха на съперник. Всичко е в репертоара.
Още в Уолсол се забърква в огромен скандал. Скача в публиката при едно гостуване на Донкастър и влиза в юмручен спор с двама от първия ред. "Устат тъпак, заслужи си го", крещи през рамо, докато получава червения си картон от съдията. Не сме сигурни дали Ерик Кантона е гледал кадри от този третодивизионен мач, но очевидно той би го вдъхновил за онова, което причини на фена на Кристъл Палас през 90-те.
Най-великата случка от всички 22, за които е гонен от терена, се разиграва през 1984-та, когато е в Саутенд, а мениджър на отбора е великият Боби Мур.
"Обикновено не съм планирал преди мач да ритна някого конкретно - спомня си. Тогава просто футболът бе такъв, ритаха те, ти отвръщаш, понякога минаваш границите... Но в този случай копелето си го търсеше и бях убеден, че ще ме изгонят. Онзи уелски скапаняк Тони Пюлис..."
Именно този, за когото си мислите. Дългогодишният мениджър на Стоук и Уест Бромич в новото време през 80-те е корав полузащитник на Нюпорт Каунти и не подбира средства на терена. В предния мач той е наритал здраво Макдонъф, който дори твърди, че го е хванал за топките.
"Още преди мача знаех кой е мишената - разказва Рой в книгата си. - Казах на мениджъра: Да знаеш, онзи уелски нещастник ще го отнесе днес. Мур беше страхотен човек и голям джентълмен. Отвърна ми: "Синко, не прави глупости, трябват ми 11 души, мачът ще е много труден. Каквото и да правиш, просто опитай да останеш до края на терена." Останах седем минути.
Беше твърде удобна ситуация, за да я пропусна. Топката му идваше на нивото на гърдите и аз направих удар от кунг-фу. Падна като отсечен. Не знам как не му отсякох главата. Докато излизах от терена хвърлих поглед към Боби. Клатеше глава невярващо. Глоби ме със 100 паунда, което бе огромна сума за онези години. Но си струваше всяко пени."
Друга от най-силните истории на този лунатик е свързана с още един от героите на Англия от 1966 г. Най-големият, може би - Джеф Хърст, който с хеттрик на финала носи трофея.
През септември 1980-а преминава в Челси и това би следвало да е голямото му завръщане в елита на футбола. "Сините" от Западен Лондон са във Втора дивизия, но всички са убедени, че ще стигнат промоция през този сезон.
Мениджър е Хърст. "Тъпо копеле. Клоун. Най-лошият мениджър, за когото някога съм играл", е заключението на Рой Макдонъф след края на кариерата му.
Героят от 66-а директно го праща в отбора на резервите. Не идва да го гледа нито веднъж, за да знае дали е готов за първия тим. Всъщност, оказва се, че Хърст никога не е гледал как играе този футболист и просто някой му е препоръчал да бъде привлечен като "пожарен вариант" за атаката. Ако някой се контузи.
По средата на сезона Челси играе контрола с Дордрехт от Нидерландия. В атаката на съперника е Роби Рензебринк, звездата на "оранжевите" от Мондиал 1978. Зад него, като номер 10, е великият Йохан Кройф. Да, да - същият. През януари 1981-ва той играе три неофициални мача за Дордрехт, за да поддържа форма.
В отбора има контузени, но в отбрана. И Хърст решава да извика Рой в първия състав, но ... като централен защитник. Пуска го на "Стамфорд Бридж" в мач, който и до днес е култов за феновете на Челси. Гледали са Кройф и Рензебринк на живо като нападателна двойка, макар и в контрола.
"Тези двамата не се изпотиха - спомня си в книгата Макдонъф. - Толкова лесна им беше играта. Един-два пъти успях да отнема топката на Кройф с шпагати, но той изобщо не си даваше зор. Сигурно, защото в останалите 39 случая ме слагаше по задник и ме подминаваше."
Мачът завършва 4:2 за Челси, но това е първият и последен случай, в който нападателят-защитник облича синия екип за представителния тим. Хърст никога повече не го ползва, а след 18 месеца в орбитата на резервите, на пъбовете в Западен Лондон и десетки истории с момичета, които вдигат репутацията му на съвсем ново ниво (все пак - елитен квартал), пътят на Рой е далеч от Челси.
"Този период ме съсипа като футболист - спомня си. - Като млад човек си поживях супер. Всичко беше секс, алкохол и партита. Но загубих всякаква увереност на терена. Всъщност точно в Челси избрах вече съвсем осъзнато пътя си - повече извън игрището като женкар и купонджия, отколкото като професионален футболист."
Решава да подпише с "най-близкия до Лондон клуб, който ме поиска". Колчестър проявава интерес. Пристига и пита портиера: "В коя дивизия сме?", което веднага става градска легенда за местните.
Както и самият играч. Заварва велика съблекалня, пълна с момчета, които носят на бира и партита. А през лятото идва неособено добрата идея да направят съвместен тридневен лагер с две контроли срещу Ипсуич - звезден тим, воден от Боби Робсън по онова време.
"Помня как Тери Бътчър пееше с пълно гърло на бара, гол от глава до пети и с някакво женско бельо като превръзка на едното око. Той беше национален футболист, но за щастие никакви журналисти не знаеха за случващото се. Нямаше скандали, просто на следващия ден на всички ни бе малко трудно да тренираме", обяснява в още един култов момент от автобиографията си този великан, за когото светът знае малко - Рой Макдонъф.
В Колчестър се чувства жив отново и играта потръгва. Но... съдбата се намесва. Дейвид Лайънс, най-добрият му приятел в отбора и партньор в атаката, се самоубива една сутрин. Обесва се в дома си на 26 години. Бил е в депресия с месеци, но е прикривал всичко зад тренировките, мачовете и партитата.
Рой е съсипан. Облича екипа с номер 9 (дотогава той е с 11, Дейвид е с 9) на следващия мач и вкарва във вратата на Транмиър след само 45 секунди. Плаче на терена, бухва се в агитката на Колчестър - емоции, каквито рядко показва в кариерата си.
Но това е стартът на ново спускане надолу.
Отборът изпада в Четвърта дивизия, а Макдонъф е загубил всякаква мотивация. Играе в Екзитър, Кеймбридж, два пъти за Саутенд и отново за Колчестър, преди да приключи в началото на 90-те. Кариерата, започнала с два мача и един гол в Първа дивизия, минала през една контрола срещу Кройф, приключва с общо 144 попадения в 661 мача. И с 22 червени картона, както и над 80 жълти.
"Бях глупав, избухлив и тотално недисциплиниран извън терена. Това, което постигнах, даже е много. Не го заслужавах", анализира времето си като професионален играч.
Опита да е треньор. През 1991 г. стана играещ мениджър на Колчестър, където си бе култова фигура. За две години и половина постигна някои успехи - взе ФА трофи (аматьорска купа) и класира тима обратно във футболната лига. Той бе в Конференцията, когато застана на поста.
Днес живее в Испания с втората си съпруга. Има неголям туристически бизнес, като отзивите са, че е коректен и отдаден на работата.
Изкарва достатъчно да живее спокойно, но не очаквайте изпълнения от бурната му младост. По-вероятно е да видите 66-годишния Рой в кафене в Аликанте, а не в бар. Може да си позволи по някоя бира вечер, но не повече от две. Времената, в които "18 бе долният праг", отдавна са в миналото.
