71-годишната Франсоас не може и да си представи да има по-сложни ваимоотношения с 39-годишната си дъщеря Сандра. Преди те си говорели всеи ден и не минавала и седмица, без да се видят. Но всичко се променило, след като миналия септември Сандра се върнала в дома на родителите си и разопаковала куфарите си там след тежка раздяла.
"Тя остана седем месеца, по дяволите!" - въздъхва Франсоас - "Тя никога не престана да ми напомня, че съм стара и разочарована и че не може да понася пенсионерския ми живот. И още по-зле, тя така и не хвана да свърши нещо в къщата, въпреки факта, че живееще доста автономно. Така буквално се намерих закачен за 40-годишна тийнейджърка..."
По думите на Франсоас порасната й дъщеря сама искала да има свое дете, но била изоставена от приятеля си, който променил решението си за връзката им в последната минута.
"Тя си изкара всичкия гняв върху мен", казва старата майка. "Не се осмелявах да поканя приятели за обяд, ако изглеждаше, че е в лошо настроение. Чувствах се задължена да съм наоколо и на постоянно разположение."
За Франсоас обаче това не е първият подобен опит с дъщеря, завърнала се в родното гнездо. Преди шест години най-малката й дъщеря и нейният приятел се настанили в къщата за цели две години. През това време те си направили дете и най-сетне си намерили апартамент.
И макар атмосферата да била далеч по-ведра, те също не помагали кой особено много в грижата за къщата.
"Това поколение е много странно. В моята младост беше правило да напуснеш дома на родителите си възможно най-скоро. Но сега изглежда, че децата ще се върнат при всякакви обстоятелства", коментира Франсоас.
Самото поколение вече има своето име - Децата бумеранзи. За тях се смяташе, че им е дадено всичко нужно да изградят сами живота си и да се справят в големия свят. Докато в един момент не ги видиш на прага на бащиното отгнище няколко години по-късно.
Според социологът Франсоа Хьофлингер от университета в Цюрих, който се специализира в семейни, възрастови и междугенерационни отношения, феноменът се разраства както в родната му Швейцария, така и в цяла Западна Европа.
"От една страна, младежите вече са склонни да останат в домовете на родителите си по-дълго, понякога до 25 или 28-годишна възраст, но от друга страна, се увеличава и броят на онези, които на възраст 40-50 години се връщат вкъщи след развод или загубата на работа", обяснява Хьофлингер.
"Това е особено разпространено в по-богатите градове, където често родителите са живели на едно и също място повече от 20 години с наеми доста под средните за градовете и със спални за гости", коментира още психологът.
С проблема се занимава и Лондонското училище по икономика, където са направили проучване в 17 държави, измерващо качеството на живот на родители на възраст между 50 и 75 години, които са били принудени да живеят отново с децата си.
Въздействието на тези завръщания у дома на вече порасналите деца се изчислява, като се разглеждат чувството на контрол над ситуацията, степента на автономно съжителство, ежедневните удоволствия, които изследваните субекти могат да си доставят и тяхната самореализация на фона на "гостите".
Резултатите: Тези родители показват средна загуба от 0,8 пункта при измерване на качеството на живота им. Еквивалентно състояние на възрастна жена с увреждания, която има проблеми да се облича и да се движи.
Завръщането на децата им се разглежда не само като жертва от страна на родителите, но и като провал на прехода на детето към зряла възраст.
Обичайният договор остава: "Ще платя за образованието ти, колкото и дълго да отнеме това, но след това се оправяш самостоятелно", потвърждава Каролин Хенхоз, социолог, специалист по финанси за двойки и семейства в университета в Фрибург.
"В традиционната семейна солидарност родителите предоставят икономическа помощ доколкото могат като инвестиция, чрез която и те, и децата да могат да запазят независимост. Повечето подобни завръщания се случват в по-бедни семейства. И те могат да се разглеждат като начин да си стъпиш на краката, но все пак са последна опция за всеки един възрастен човек", допълва Хенхоз.
И това е видно от самите млади хора. Повечето от тях дори и на фона на огромни заеми, се опитват да се справят сами, без да разчитат на родителите си. За тях също подобен ход означава сериозен дискомфорт. Понякога обаче прегрупирането се налага и да се появиш пред дома на родителите си с куфари е неизбежно.
На 29-годишна възраст Алис се вижда принудена да се нанесе обратно в детската си стая, след като живее в Съединените щати в продължение на шест години. Тогава тя се изправя през угрозата да загуби до голяма степен свободата, която веднъж вече е вкусила. Въпроси като "Кога ще се прибереш? С кого се виждаш? Ще вечеряш ли с нас?" я карат да се чувства именно така - сякаш е изгубила част от своята свобода. От което страда и връзката с родителите й.
"Отношенията с баща ми по едно време бяха толкова обтегнати и напрегнати, че се изнесох от вкъщи в първия възможен момент", споделя тя.
Но често родителите позволяват на децата си да останат толкова дълго, колкото им е нужно, както отбелязва Франсоа Хьопфлингер. Според нея причината за това се крие във факта, че понятието за младост вече е доста по-широко.
"Социологически ние оставаме млади по-дълго. Само в Швейцария средната възраст за раждане на първо дете е 32 години. Така че да живееш с родителите си или да се върнеш за кратко при тях до този момент от живота, се толерира доста по-лесно. И Ефектът на бумеранга сякаш става фаза от живота. Само след 40-годишна възраст вече имаме усещането за провал и от двете страни", коментира Хьопфлингер.
И все пак при затворени врати дори и родители с "бумеранги" на около 20 години страдат.
"Отначало се депресирах, когато синът ни намери първата си работа и заживя в собствен апартамент, но след това преоткрих свободата, която бях имала през 20-те ми години", казва Сабине, на 54 г.
"Но после той претърпя срив и се върна. Оттогава той си намери работа, но също така откри и, че му харесва да спестява част от заплатата си за парти и пътувания. А когато е вкъщи, изпразва хладилника, без да купува нищо. Или понякога си води момичетата в къщата", възмущава се тя. И все пак той се смята за възрастен. А Сабине се пита дали да не започне да му иска наем, за да се реши синът й отново да напусне семейното гнездо.
В статията става дума основно за работещите бедни. Т.е. за повечето работещи хора, които ще бачкат цял живот и 80% от труда им ще отива в кенефа, за текущи разходи. Повечето се справят с тази нерадостна позиция на тъп бачкатор, който не може да събере никакъв капитал, но някои не успяват
Ами за някои хора изброените неща са си лукс, само да кажа. Масово се работи за никакви пари и като си дръпнеш сметката в края на месеца я ти останало нещо, я не. Лични наблюдения, браво на малкото които могат да живеят спокойно със заплатите си...