Наскоро гледах един японски каратист, екшън звезда бил, когото бяха довлачили от снимки в Бояна за участие в сутрешния блок по bTV.
Дадоха му да яде шопска салата и таратор в глинени паници, а после му нахлупиха калпак, омотаха го с червен пояс и професионални танцьори му показаха стъпките на ръченицата. Питаха го още какво харесва в страната ни и той, като перфектно програмиран изкуствен интелект, отговори за шестица - киселото мляко, сърдечните хора, красивите жени.
Предполагам целта на сценаристите е била да осигурят забава с елементи на патриотична гордост за тази част на българския народ, която по това време на деня кърми, готви или лежи в Пирогов със счупен крак.
Но дори и без да ги интервюират по телевизията и да ги карат да се правят на маймуни, за да демонстрират, че са попили поне малко от родната култура, чужденците обикновено описват впечатленията си от страната ни точно като господин Юта Танака. Защото, дори и да се сблъскали с нелицеприятни прояви на българските нрави и народопсихология, някак не е възпитано да се изказваш негативно, когато си "на гости".
Когато обаче се върнат там, откъдето са, здравословната отдалеченост от Балканите кара много от тях да преосмислят видяното, преживяното и... казаното.
Наистина ли другоземците мислят само хубави неща за България, както твърдят? Наистина ли припадат по красотата на българските жени, мечтаят да ядат с кофи кисело мляко и цяло лято да се въргалят по плажовете и кръчмите в Слънчев бряг?
От няколко години "колекционирам" впечатления на "западняци" за страната ни. Разбира се, всичко започна на шега, с една случка в спортен бар (в библиотеки съм забелязала, че по-рядко ме заговарят), когато един британец, всъщност един от постоянните кибици в бара, ме попита откъде съм. Уф, много мразя така! От Луната съм, казах. И много ми се искаше да продължа с класическия риторичен въпрос "Оти шо, проблем ли има?", но се въздържах, понеже в превод нямаше да звучи така учтиво-уклончиво-заплашително, както в оригинал.
А онзи продължи: виждал ме редовно - сядам на висок стол, пия бира или вино, гледам мач, говоря по телефона на един език, чета вестник на друг, а пък заглавията на книгите, които мъкна в чантата си, са на трети. Барманката нададе ухо на разговора ни и се присъедини, докато търкаше с кърпа една чаша. Да бе, вика, и аз съм се чудила. И понеже видя, че банковата ми карта е на плота, се сети, че може да прочете името ми на нея и по него да предположат националността ми.
Оставих ги да поиграят на "Отгатни държавата" няколко минути. В един момент обаче ми стана досадно и изрекох вълшебните две думички: "Христо Стоичков".
- Аааа, Булгерия! - възкликна британецът. Обаче с престорен ентусиазъм. А и май долових нотка на разочарование...
Ясно, помислих си веднага, наши хора или са го обрали, или са го пр**бали. Както ми беше подробно разяснено след малко, било е и двете. Честито - печелите уникално българско преживяване, без дори да сте стъпвали в Мелник или да сте пили ракия от пъпа на монах от Рилската света обител!
Сигурно им се струвам безобидна и необидчива на чужденците, защото нямат задръжки да си споделят с мен съвсем откровено какво знаят от първа ръка или са чули от втора ръка за България. А разказите варират от еказалтирани спомени за чутовни планински върхове, впечатляващи молитвени храмове и сочни чевермета до приказки за бесни ултраси с татуси на Левски (и човека, и отбора), таксиджии-обирджии и груби мустакати служителки в държавни учреждения.
Но за да не съм голословна, ето малка част от записките ми:
Стефан, 43, предприемач, Малмьо, Швеция:
"Няколко пъти съм бил в България по бизнес. Общо взето, хората са готини, но всеки път като разговарям с тях, усещам някаква отбранителна позиция в поведението им. Все едно, че се страхуват чужденците като мен да не се държат покровителствено и високомерно, да не ги засегнат на бедност, чест или, недай Боже, да ги сравнят с друга нация, която самите те не харесват. Това изглежда много ги разстройва и ги кара да се държат арогантно.
Най-най-първото ми впечатление от българите беше, когато при приземяването на самолета ни по маршрута София - Франкфурт, само българските пътници започнаха да ръкопляскат и да свиркат с уста. Някои от другите пасажери завъртяха очи, все едно, че казваха: "Пълен цирк! Селяци!". Да си призная, и на мен ми се строи малко странно. Това с пляскането го бях виждал само в някои стари филми, в които лошите отвличат самолет, прострелват в крака хубава стюардеса, карат децата да ревнат в хор, а накрая някой като Уесли Снайпс или Харисън Форд се справя с положението".
Адемар, 27, професионален геймър, Ещорил, Португалия:
"България е Дурмстанг . И били убили някакъв пич с чадър. Яко."
Г-н X, 32-35. (На този не му запомних името, нито професията. Помня само че живееше в Милано, но по народност не беше италианец):
"Имах гадже българка - най-свястната мадама, с която някога съм бил. Живях заедно с нея в България две години и половина, така че имам доста подробни наблюдения върху сънародниците й. Като изключвам нея, повечето хора са груби и тесногръди. Страната е затънала до шия в мръсотия и корупция. Почти всичките им по-умни и образовани младежи са се изнесли в чужбина и изобщо не приличат на роднините си и на останалите местни нито външно, нито по мислене. Това и до ден днешен ми изглежда като някаква социална аномалия. Българите мразят турците, защото двата народа са имали сложни взаимоотношения в миналото. Мразят и други нации, само че не си го признават открито, за да не ги сметнат за простаци. Много чужденци ходят в България, за да играят хазарт и да карат ски, понеже им е адски евтино.
А и между другото, още помня някои думи, които ми бяха особено полезни в ежедневната комуникация. Дай да ти ги напиша. Ето: Ela tuka, Lele majku, Сhuvash li me?, Shokirashtu, Obicham te, kade iskash da te tsunkam?"
Патрик, 25, студент, Монпелие, Франция:
"Бях в България по един проект на Еразъм. Купон имаше, признавам. Обаче ако не бяха местните "гидове", направо щях да съм загинал прав. Буквално. Още първия ден, беше понеделник, банкомат ми глътна картата. Веднага след мен същото се случи и на една жена. Служителите в банката ни обясниха, че ще могат да отворят банкомата чак в петък и тогава ще ми върнат картата! Ама сериозно ли това?! Егати ужасът! Браво, че момчетата, които ни придружаваха навсякъде, ми заеха пари, за да мога да изкарам до края на престоя си.
Как са жените ли? Раздават се на макс, особено като разберат, че си от чужбина. На мен лично всички ми се видяха еднакви - с дълги, почернени коси, нокти с диамантчета, огромни устни, много грим..."
Сандра, 55, финансов консултант, Лондон, Великобритания:
"Пушат ужасно много. Фолклорните им песни са написани в неравноделен ритъм, карат те да си тактуваш с крак. В такситата мирише неприятно и миризмата идва от самите шофьори в повечето случаи. Тестените закуски ги слагат в найлоново пликче, което е отвратително. Ако погледнем обаче откъм добрата страна, въпреки рекордно ниския ви за ЕС брутен вътрешен продукт на глава от населението, има шансове след някоя година да изпреварите Хърватска. Между другото, подариха ми престилка с интересна шевица, която у дома си закачих на стената. От фришопа на летището си купих две бутилки вино и една тениска, пак с шевица. А може и да беше баркод, не съм сигурна. Едната бутилка я изпих, докато чаках на гейта да ни качат на самолета. Мъжът ми много се разсърди".
Юна, 67, Турку, Финландия:
"Бях на един плаж, който се казва Варна. Водката беше много евтина. Това е в общи линии, което си спомням. Какво? Какви са българите? Не ги познавам, но предполагам, че са щастливи... Щом водката е толкова евтина, кой не би бил! Аз лично понякога пътувам до Талин, за да се напия качествено и за по-малко пари. Варна ми е малко далече, но и дотам бих пътувал редовно, защо не. Вече имам приятели там. Не им помня имената, нито как изглеждат, но това не е важно. Важното е, че сме приятели, нали така?"
Ингрид, 22, Трондхайм, Норвегия:
"Не съм ходила в България, обаче дядо и баба бяха на почивка там преди 2-3 години и много бяха впечатлени, че по улиците се движат каруци, теглени от коне. Казваха, че каруцарите са говорили на испански и дори местните не ги разбирали. Какво? Не са били испанци? Значи дядо и баба нещо са се объркали".
Илай, 31, Сан Франциско, САЩ:
"Бяхме с моята група на един джаз фестивал в България. Имате страхотни музиканти. Жестоки. Но извън концертните зали и пъбовете не ми хареса. Веднъж пред хотела ни набиха едно момче. Исках да се намеся, обаче гардът ме спря, каза ми: "Остави ги, ебават се само. Тоя малкият е педал, нали разбираш?"
Следващият и последен коментар не съм записала от личен разговор. Попаднах на него във форума на Lonely Planet - сайт за пътешествия и пътешественици. Предавам го с малки, незначителни съкращения. Някой си с псевдоним "imanuel9991620" споделя следното за преживяното по пътищата в нашата страна:
"България има възможно най-неорганизираните и объркващи информационни знаци и табели, които съм виждал по време на пътуванията си из цяла Европа. Бях тръгнал за Македония. Стигнах до знак на пътя, който гласеше: "София - 100 км". След няма и минута ето ти друг знак, според който разстоянието до София беше... 125 км. Бях като Алиса в Страната на чудесата, ви казвам!
Спира ме по-нататък татуиран полицай. Държи в едната ръка палка, в другата - наполовина изяден дюнер. Предположих, че ме спира заради винетката. На абсурдно развален английски полицаят ми обяснява, че да, заради винетката е. Имам две възможности - или ме води в районното да платя глоба от 200 евро, или му давам 50 на ръка и ме пуска да продължа.
Дадох му петдесетачка, понеже, представям си какво щеше да ми се случи в районното при положение, че и другите му колеги владееха чужди езици, колкото него. Сигурно нямаше да мога да напусна страната, преди да дойдат KFOR да ме спасят."
Вижте, какво мислят западняците за нас мен лично изобщо не ме вълнува. Аз съм от хората, които обичат да ги оценяват по личните качества, а не по паспортните данни. Изглежда патриотичният вирус някак ме е подминал през годините.
На тези от вас обаче, които искрено вярват, че България е такава, каквато я виждат чужденци като Юта Таканака, а именно един Невърленд, само че без Майкъл Джексън, ще кажа само, че дълбоко се заблуждавате. Те не ни харесват особено. И не бива да им се сърдите и да ги псувате.
В края на краищата чужденците не са задължени да ни правят комплименти, само защото сме дали на света лактобацилус булгарикус или защото сме имали страховити царе, които са използвали нетрадиционна посуда за пиене на вино - като вражески черепи, например.
Чужденците виждат това, което сме. Хората повече от всякога пътуват до близки и далечни кътчета на света, снимат, разговарят с местните, ядат, пият, тровят се, повръщат, обират ги, веселят се, пак ги обират, намират си екзотични съпруги, хващат екзотични болести, вълни цунами помитат хотелите им, оцеляват, и пак пътуват...
Да, някои от тези хора, къде от неграмотност, къде от префърцуненост, смятат, че българите сме диви и прости волни ездачи на коне в градски условия и използваме банкоматите, за да си правим паспортни снимки. Но повечето са точни и безпристрастни в оценките си за нас.
Но и много често на въпроса ми какво смятат за българите те свиват рамене и простичко отговарят: "Има добри, има и лоши. Като навсякъде".
И с тази мисъл смятах да ви оставя, но в последния момент се сетих за Никлас от Одензе и не устоях на импулса да ви кажа каква е неговата оценка за България. Никлас работи в едно копенхагенско кафене, където понякога обичам да ходя, за да пиша. Веднъж, докато разчистваше масата ми от предишния клиент, ме попита откъде съм. Жива да не бях!
Подразних се, много ясно, но бях в сравнително добро разположение на духа, затова му отговорих без увъртане. Не очаквах обаче такава ответна реакция. Никлас шляпна парцала на масата, тръшна се на свободния стол срещу мен и каза:
България е ужасна страна! Приятелката ми отиде на море там миналата година заедно с няколко приятелки. Хигиената в хотела обаче била толкова зле, човече, че се заразила с хламидия от хавлиените кърпи. Представяш ли си - от кърпите!
Пуснах оплакване до туроператорската фирма - нищо. А от управата на хотела ми отговориха с много странен имейл. Нямало какво да направят, вината очевидно не била тяхна, затова да се обърнем към арменския поп. Ти като си от България, сигурно знаеш кой е този. Имаш ли му случайно Фейсбука или имейла?
Уви, Никлас, нямам ги. То ако ги имах, щях да оправя много сбъркани неща в собствения си живот, не само хламидията от "хавлиените кърпи" на приятелката ти.
*Durmstrang (англ.) - В поредицата за Хари Потър, това е едно от трите най-големи училища за магьосници в Европа.
