Докато растях, редовно предпочитах да играя Pokemon, вместо да мия чиниите. Фактът, че имам избор с кое от двете да запълвам времето си никога не ми се е струвал странен. Макар че определено имах някакви домакински задачи - да си чистя стаята, когато вече не може да се живее в нея, разхождане на кучето, за което се бях молила на нашите, ходене на уроците по пиано, за които плащаха родителите ми - всъщност имах много малко реални домакински отговорности.
Може да се каже, че бях разглезена
Благодарение на настоящия дискурс около отглеждането на моето поколение, току-що осъзнах, че съм едно от милионите американски деца на 21 век, което е било опазвано от трудностите от своите прекалено покровителствени родители.
Не оспорвам това твърдение. Като членове на семейства от горната средна класа, израствали в предградие в 21 век, приятелите ми и аз сме прекарвали повечето си летни ваканции на спортни лагери, а часовете след училище - в подготовка за кандидатстудентски изпити.
Никога не съм работила неприятна работа, защото ми се е налагало, макар че едно лято работех в органична ферма във Франция, хранейки козите.
Кой знае защо съм напълно сигурна, че това не се брои
Макар че никога не са ме карали да слушам насила класическа музика, аз се самопоставям в категорията на децата, за които са се грижели твърде много. Родителите ми ме научиха, че идеите ми имат значение (дори да са глупави - онези шоколадови бисквити с кренвирш бяха едно от най-ужасните неща, които съм вкусвала) и направиха всичко, което можаха, за да бъде животът ми лесен и безгрижен. Когато успявах да ги убедя, че имам нужда от кукла, която може да пишка, тя винаги се озоваваше под коледната елха.
Това ме изстреля право в периода, който писателката Сали Кослоу определя като "пуберзрялост". И ето че сега съм 22-годишна студентка, но все още се чувствам като дете.
Когато пуснах пералнята миналата седмица, всичките ми бели дрехи станаха розови. Родителите ми, които ме освобождаваха от тежестта на домакинските задължения, ми даваха възможност да правя други неща, като това да чета, да пиша отчайващо слаби стихотворения или да гледам телевизия (като последното си беше ненадейно следствие от всичко останало).
И все пак тази "свобода" ме остави лишена от някои фундаментални умения за един зрял човек, като това да переш дрехите си, без да съсипваш цветовете им.
В цялата дискусия за днешната разглезена младеж липсва нещо съществено важно
Всяко едно от притеснителните есета, които съм чела по темата, се фокусира единствено върху децата като мен: продуктите на едно привилегировано възпитание. Може би не сме един процент, а да кажем 15% от сегашното поколение.
И все пак младите хора, които не са имали време за летни лагери, не са летяли до Франция, за да работят в органични ферми и не са се подготвяли за кандидатстудентски изпити, биват подминавани и за тях не се говори много.
Разглезените деца сами по себе си не са опасни или проблемни. Винаги ще има родители, които се грижат за всяка нужда (и дори повече) на своите деца.
По-скоро може да се каже, че разглезените деца се превръщат в заплаха за обществото, когато не са способни да осъзнаят и осмислят своята привилегированост. Колкото повече деца от моето поколение, които някога са били хранени с органични бебешки пюрета, си признаят: "Да, аз съм разглезен/а", толкова по-добре.
Добре е да осъзнаваме, че сме израсли със сребърна лъжичка в уста
Тези, които вярват, че е естествено за всички да бъдат образовани и богати като тях, са най-проблемните, тъй като се възприемат с чувство за превъзходство и смятат, че заслужават повече от децата, които някога са израснали в по-неблагоприятни условия. Например, моите връстници, които се противопоставят на позитивната дискриминация, настояват, че приемът в университетите трябва да бъде базиран само на постиженията, а не на цвета на кожата.
Това, което им убягва е, че техните "постижения" са дължат на обстоятелствата, в които са попаднали - добри учители по математика, родители, които са могли да си позволяват да им купуват учебници, свободно време, в което да могат да се занимават с извънкласни дейности, защото не им се е налагало да печелят пари.
Не можем да променим факта, че сме разглезени - за това са виновни родителите ни
Една приятелка наскоро ми каза: "Разглезена съм, но не съм лишено от съвест келеме", с което направи една изключително важна отправка в този дебат. Не можем да променим факта, че сме разглезени - нашите родители са отговорни за това.
Ала това, за което родителите ни също биха могли да бъдат отговорни е да ни вдъхнат чувство за социална отговорност и скромност, които да ни попречат да се превърнем в зрели безсъвестни келемета.
Част от избягването на статута на "безсъвестно келеме" от моя страна вероятно идва от факта, че съм учила в държавни училища, където съм била приятелка с различни по социален и икономически статус деца.
Родителите ми също са ми говорили за значението на социалния активизъм и политическата ангажираност: водили са ме на всякакви протести, окуражавали са ме да се включвам в доброволчески инициативи и винаги са ми напомняли колко голяма късметлийка съм, че съм израстнала по този начин.
Ако обстоятелствата ви принуждават, неизбежно ще спрете да сте разглезени
Признавам си, че дори като младо момиче в началото на 20-те, постоянно трябва да се боря с импулса да бъда безсъвестно изглезено келеме. Наскоро бях изпратила SMS на майка ми да я питам дали може да ми изпрати колет със сладкиши до апартамента ми в Бруклин. Все още имам проблем с това да преодолея мързела и да хвърля боклука. Но работя по въпроса.
За щастие, независимо от това колко са ви глезили като деца, винаги можете да се научите как да функционирате самостоятелно, когато сте принудени да го направите по един или друг начин. Защото истинският свят не е място за разглезени хора.
Ако не изхвърлите боклука, ще ви напъплят хлебарки. Ако не ползвате градски транспорт, всичките ви пари ще отидат за таксита. И ако се държите като келемета, всички ще ви мразят.
