Атина изгуби милиарди евро през 2004 г. за организацията на Олимпийските игри, а след това пое по пътя на икономическия срив.
Сочи построи излишна влакова линия за Зимната олимпиада, която почти не работи само година по-късно.
Провелият се в Ню Йорк Супербоул остави някои фенове в задръствания в градския транспорт в продължение на часове.
Домовете на хиляди хора бяха иззети в Бразилия, за да може да се проведе последното Световното първенство по футбол, и хиляди строителни работници ще загинат, за да може Катар да стане домакин на Мондиал 2022 г.
Не, това не е старателно подбиране на изолирани примери
Проблемите с мега-събитията са добре документирани и се случват почти винаги, пише географът Мартин Мюлер от университета в Цюрих в изданието Journal of the American Planning Association. След като е интервюирал десетки специалисти по градско планиране, политици и чиновници, изследвал е многобройни документи и медийни източници и е посетил това, което остава след мега-събития в 11 държави, Мюлер идентифицира седем симптома на "синдрома на мега-събитията":
"Взети заедно, те твърде често превръщат мега-събитията в препятствия, вместо в поводи за тласък напред в градското развитие. Синдромът води до прекалено голяма или излишна инфраструктура на завишена цена, която обществото е принудено да плаща, както и до неравномерно и неефективно разпределение на ресурсите. Тези симптоми се повтарят в по-голяма или малка степен в мега-събитията по цял свят", казва той.
Нека подготвим кратка анамнеза.
1) Свръх-големи обещания за ползите
Организаторите обичат да ръсят бомбастични обещания за ефекта върху пазара на труда, икономиката, инфраструктурата и така нататък. Самите организатори имат печалба, но по-голямата социална цена на тези обещания често надминава общата полза за обществото.
Да вземем Зимната олимпиада през 1994 в Лилехамер - те са 100 пъти по-скъпи от друга туристическа програма, която Норвегия е реализирала през същия период, но ръстът на приходите е само два пъти по-голям. По време на Световното първенство по футбол в САЩ през същата година, американските градове-домакини сумарно са изгубили над $9.3 млрд.
2) Подчинени разходи
Трагично неточните прогнози на разходите са чума, която преследва мега-проектите по цял свят, и мега-събитията са особено показателен пример. От 1960 насам средното надвишаване на прогнозирания бюджет за Олимпиада е 179 процента. Това е средната стойност.
Фиксирани срокове, които трябва да бъдат спазени, предприемачи, извличащи максимална печалба, мащабни непредвидени разходи, липса на познания за местната култура и обичаи, а също и безсрамните лъжи на обществени лица са само някои от причините, поради които сметката винаги излиза на червено след гигантското струпване на хора на определено място.
3) Сбъркани градски приоритети
Мега-събитията имат предимство над съществуващите проекти за развитие на градските региони - симптом, който Мюлер нарича "превземане от ивенти". Терени или капитали, които можеше да са отстъпени на други проекти, биват резервирани за самото мега-събитие. Което е чудесно за няколкото дни или седмици по време, но после местните хора получават сграда, която не е нужна, и сметки за поддръжката й, които не могат да плащат.
Летището в Лвов е с капацитет от 20 000 пътници на ден през 2012, когато градът е домакин на шампионата на УЕФА; през 2013 то е обслужвало само 10 процента от този капацитет.
4) Огромен обществен риск
Подобни събития имат огромни изисквания към градовете-домакини по отношение на разходите и сроковете на реализация, затова хората на избираеми длъжности приемат тези изисквания като неотделима част от кандидатурата за домакинство.
Тази базова рамка, пише Мюлер, гарантира спекулативните бюджети: "Предприемачите знаят, че правителството е задължено да завърши проекта, независимо от цената". Твърде често местните данъкоплатци са тези, които плащат разликата. Обратно на обещанията на частните инвеститори, обществеността е платила повече от 95% от разходите за Зимната олимпиада и Световното първенство по футбол през 2014 г.
5) Специално отношение
За да си осигурят домакинството на мащабни събития, местните власти често правят изключения от законовата рамка по отношение на данъците, собствеността, дори по отношение на свободата на словото. Ванкувър например забрани постери и плакати, които изразяват неодобрение към Зимните олимпийски игри през 2010, а Бостън забрани на служителите в градската управа да критикуват кандидатурата на града за домакин на олимпиадата през 2024.
Често това специално отношение струва пари на градовете: данъчните отстъпки са стрували на Бразилия близо $250 млн. пропуснати доходи по време на Световното първенство по футбол през 2014 г.
6) Превземане от елита
Докато политиците и чиновниците лансират идеята за мега-събитията пред обществеността на база очакваните социални ползи, избрана група от бизнесмени и хора с интереси в областта на недвижимите имоти извличат най-голяма изгода. Мюлер нарича този симптом "превземане от елита." Още по-лошо е, че след като домакинството е осигурено, властите често приемат общественото мнение за пречка, вместо за необходимост.
Ще цитираме дословно думите на генералния секретар на ФИФА от 2013 г.: "Ограничаването на демокрацията понякога е нещо добро за организацията на Мондиал."
7) Бързи поправки
Понякога мега-събитие може да мотивира град да завърши проект, който е изоставен доста време. Което всъщност може и да е нещо добро - освен ако ускореното му реализиране означава проектът да заобикаля утвърдения процес на градско планиране, както често се случва.
Вместо да изпълнява социална потребност, събитието става повод за дискусии за финансирането и изпълнението на проекта. "Мега-събитията се превръщат в "уайлд кард", позволявайки на градовете да излизат най-отпред в списъка за правителствено финансиране," пише Мюлер.
Все пак той предлага и десетина промени в политиките, които биха могли да послужат като лек за синдрома на мега-ивентите
Тези, които попадат в "радикалния" лагер - а всъщност не са толкова радикални, колкото просто рационални - включват поставяне на таван на публичните разходи, предоговаряне с управляващите и третиране на събитията като нещо отделно от градското развитие.
По-"постепенните" промени включват търсене на по-голямо обществено участие, изграждане на временни постройки, ако перспективите за употребата им след събитието не са особено големи, и придържане към редовния процес на градско планиране.
Или може просто да построим един изкуствен остров за мега-ивенти, и да започнем глобалната карантина...
