Ако един човек се самоопределя като песимист по призвание, то той има сериозни психични проблеми. Нещо с родителите, детството или там каквото казаха в „Доктор Хаус". Същото се отнася и за оптимистите, които всъщност не са мнозинството в България, но да кажем, че културно-историческият ни контекст от последните пет века и половина предлага някакъв повод за обезвереност.
По принцип, не е страшно да заемаш ролята на песимист или оптимист в определени ситуации. Даже напротив - това би те превърнало в човек с Отношение (доста по-забавно от човек без отношение - тези никога не ги канят по ТВ предаванията).
Страшно е, когато загубиш качеството, наречено авторефлексия. Или въобще рефлексия. Ако се асоциираш само с едното, рискуваш да се превърнеш в ограничен досадник, който има предварително измислена реакция за всяка ситуация. Това се нарича измъкване от отговорност за МИСЛЕНЕ.
Когато „човек" си сложи етикет и започне да възприема себе си и света по определен начин, без да получава обратна връзка поне с второто, човек опростява света и реакциите си към него - разглежда го или като карикатура, или като вълшебен пейзаж на Моне. И в двата случая обаче забелязваме едно и също - светът определено бива рамкиран. Това носи блажено спокойствие, разбира се, защото е в противовес на разбърканата, луда и не знам каква още действителност. Сред целия хаос поне знаеш какво ти е мнението. То си следва определен модел. Програма с if-функция от едно изречение:
if случилото се = каквото и да е then МАМКА МУ! (респективно ЕБАСИ ЯКОТО!).
(По тези хора могат да се направят изключително лесно роботи-дубликати, заради простия софтуер, който отговаря за Характера.)
И въпреки че аз ги обобщавам, черногледите и... „белогледите" (примерно) биха желали да се разграничат един от друг. Все пак, според песимистите, оптимистите са идиоти. Според оптимистите, песимистите са нещастници. Но да се вгледаме по-надълбоко, отвъд терминологията, която току-що използвах.
Песимисти: Оптимистите са идиоти, защото виждат черното и го наричат „бяло".
Това, между другото, е сила, колкото и хулителите да го наричат „бягство от реалността". Дори да е „тъпа" сила, тя има своята функция. Ако Нютон не беше позабегнал отвъд обозримата ужасяваща реалност и не беше мислил малко по-напредничаво, сега нямаше да имаме метод за намиране на приблизителните стойности на корени на реални функции, което очевидно се използва някъде, щом го има в Уикипедия. А и онова с гравитацията.
Та, ако оставим света в ръцете на черногледите, ще трябва да се откажем от основни неща като Бъдеще, което би било чудесно за природата, защото най-накрая ще си отдъхне от човечеството, но някои от нас положително биха желали да съществуват. Затова няма да го направим.
Оптимистът няма проблем да действа, защото вярва, че действията му имат значение и че може да промени света към по-добро. Като например хората, които раздават безплатни прегръдки по улиците. Веднъж минавах през Попа и ги попитах оптимистично: ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРАВИТЕ ТОВА, ИЗГЛЕЖДА ТЪПО?! и те казаха, че хората се нуждаели от повече позитивни емоции и, и, и, започнаха да заекват те, защото малко се притесниха от това, че нямат готов отговор... но основното беше, че искат да си доставят позитивни емоции като доставят на другите позитивни емоции. И песимистът би казал: да, позитивни, само ако ми се отъркат у чатала! (Безкрайно грубо от ваша страна, г-н Хипотетичен песимист!)
Оптимисти: Песимистите са нещастници, защото само критикуват и не могат да оценят дори малките неща.
Но все пак, да наблюдаваш, да си задаваш въпроси и да критикуваш е привилегия на интелигентния човек...
Да, за оптимистите изписах поне пет пръста текст, поне на моя монитор са точно толкова, а за песимистите - изреченийце. Просто не съм сигурна, че има нужда да защитавам песимизма на нашите географски ширини, след като отдавна се е утвърдил като „единствения разумен" поглед над нещата.
И такааа, отново отговорът е някъде по средата. Златната среда, както каза една бивша съученичка, която изписа две линиики на парапета с изгасената си цигара и добави още една в средата за по-силен ефект, докато се опитваше да ме убеди в мъдростта си. Златната среда.
Как могат да съществуват двете сили заедно, сенсей?
Сложен въпрос. Да притежаваш смазващата интелектуална тежест на знанието, че нещата са зле и в същия момент да имаш енергията да действаш по въпроса означава, че можеш спокойно да се наречеш човек-материал за революция. Повечето от нас обаче не са от тези, защото колкото и да си говорим за песимизъм и оптимизъм, натежаващата каста в България са хората без отношение - тези, за които „чашата е наполовина", без да уточняват наполовина какво. Някои от песимистите, между другото, са хора без отношение, ама под прикритие, защото НОРМАТА на нашите географски ширини... да, вече го казах. Разпознайте ги и ги сочете с пръст! Те са почти като мен, но дори не пишат! Трябва обаче да призная, че и аз за малко да се включа в редиците им - на средата почти се бях отказала да допиша този материал. Песимистът в мен каза, че няма значение - и без това никой няма да го прочете. Оптимистът пък каза, че това, че никой няма да го прочете, е нещо добро и все пак го довърших.
В този ред на мисли сигурно трябва да ви се извиня, ако сте стигнали до тук?
Няма пък!
И последно нещо - ако някой ви каже, че младото поколение е тъпо, му кажете, че едва ли е така (освен ако не смятате да му искате пари или друга услуга, което ви дава пълното право да се съгласявате с всичко, което каже, колкото и малоумно да е). Не, исках да кажа... просто по-хубаво е когато мислите, а не да се подчинявате на общото течение на мисълта. Нито песимизмът, нито оптимизмът са признак за антиконформизъм, както всички обичат да мислят. По-скоро са модели, в които да го напаснеш, но сам по себе си... съвсем сигурно - едва ли.
