В петък, след изтощителните последни три дни от работната седмица, бях на представяне на книга. В заведение, с музика, напитки и много хора. В поканата за събитието, съвсем тематично организирано точно по този начин и на това място, беше посочен дрескод - 70-те години на ХХ век.
Та, разровихме се из гардеробите у дома, отделихме час, за да измислим как точно да изглеждаме, за да спазим дрескода, и издокарани в цветен седемдесетарски дух се появяваме на партито. Мъжът ми е с карирано жълто сако и поло, а аз - със сукман на цветя, високи ботуши до коляното, прихваната с ярко оранжеви ластици коса на опашки, висящи едри обеци и ярко оранжево червило. Сиреч, ако си е просто парти от 2015-та година, никога нямаше да се дюздисам ( както казваше баба ми) , точно така. Щях да си туря универсалното черно и да не го мисля много-много.
Отиваме на въпросното парти, оставяме палтата си на гардероб, аз сменям равните бързоходни ботуши за тежки сибирски снегове с високите седемдесетарски и влизаме в залата....О, момент на тотална самота!
Пред мен е море от хора, облечени в черно и сиво, с дънки, костюмчета и канадки. Тук-там се мярка някоя заблудена дама с нещо по-цветно върху гърба си, но то е толкова плахо, че е по-скоро лично предпочитание към цветовете, отколкото следване на някаква отминала мода. Аз, с цялата изявена кичозност на вида и грима си, започвам да изглеждам като безвкусно натъкмила се женица, която не е излизала сред хора от сватбата на сестра си през 1976-та, а мъжът ми все повече заприличва на окаян естраден певец от онова време, апликиран върху съвременната среда на облечените в черно хора. Мдааамм...
Не, че ми пука особено, но, да, има го онзи момент, в който ти се иска някак да не си там. Или поне да си си беше облякъл и ти черничкото, та сега да не се движиш като трикрака кокошка из обществото.
Не попадам в подобно положение за първи път. Преди години бях на парти, организирано от лайфстайл списанието, в което работех. Бяха поканени много хора, а дамите бяха помолени да дойдат, обечени в сватбени рокли или поне в бяло. Това, разбира се, не беше задължително - просто беше пожелание от страна на екипа ни, срещу което се осигуряваше безплатно питие.
А сега познайте кой беше единственият човек, облякъл сватбена рокля на въпросната вечер, освен манекенките, естествено! Точно така - аз!
Проблемът с облеклото и дрескода не е нито политически, нито икономически значим. От него няма да произлязат никакви социални сътресения, нито пък ще се промени тенденцията към глобално затопляне. Той просто е особено верен и много бърз индикатор на културата и освободеността на едно общество. И колкото и да се бием в гърдите, че сме много отворени към света и новото, достатъчно е да се огледаме просто в дрехите си, за да видим, че това изобщо не е така.
Защото у нас дрехата е предимно две неща:
1. Начин да си прикриеш голотиите с каквото там има и да не ти е студено.
2. Крещяща за състоянието ти в обществото емблема на това, което си мислиш, че си.
За първото не е честно да говоря през гняв, защото в по-голямата си част то е следствие от истинска бедност и незнание. Не е лесно за хора, учени десетилетия, че да си „спретнат" е равно на това да си добре облечен, и че външният вид не е важен, да съчетават цветове и да подбират материи.
За второто обаче отдавна имам реч. Защото отвъд анцузите, диагоналките, вафлените прически и чалга стила, които така или иначе са ми любима тема през последните години, съществува една гигантска претенция в обличането и използването на дрехата като начин да се представиш, която се самоприема за толкова перфектна, че не търпи възражения.
А в България, където сме специалисти по всичко и иначе хейтваме принципно каквото се появи на хоризонта, много ни е важно да сме cool и в облеклото, но се подбутваме като моми на мегдан, когато някой си позволи да бъде наистина различен. Или поне да спази дрескода на дадено събитие.
В тази връзка забелязвам две много български тенденции в облеклото, извън споменатия вече „анцуг стайл", на който няма да се спирам.
На първо място това е черното. И аз определено съм част от него, защото деветдесет процента от дрехите ми са черни. Останалите десет пък просто стоят за цвят в гардероба и рядко се радват на вниманието ми. Майка ми почти никога не носеше черно, защото за нея това беше траурен цвят. Аз го подносих в тийнейджърския си рок период, а днес просто то ми е удобно. Ако отидете на което и да е по-масово събитие, различно от селска сватба, разбира се, това ще е цветът.
Следвайки логиката, че с черното всякакви недостатъци - на фигурата или на дрехата - се маскират, българите с малко по-големи претенции за стил си го носим като униформа. Освен това и в нашата принципно мръсна и кална околна градска среда, то е практичен вариант да изглеждаш чист поне няколко часа на ден.
Точно заради това българските „ивенти" приличат на годишен събор на погребалните агенти - черно открай докрай.
Вторият появяващ се напоследък мотив са животинските принтове. Истината е, че те могат да бъдат част от облеклото на някоя дама, отличаваща се с определена класа, но това си е истинско майсторство. В този случай леопардовата шарка или тази, имитираща кожа на зебра например, е принтирана върху някакъв малък елемент - шал, обувки (предимно балетни пантофки), бижу или малка чанта.
Нещата стават страшни, когато „леопардът" плъзне по целия аутфит.
Забелязала съм, че с цели леопардови рокли се обличат най-често много пълни и едри жени. Дали защото смятат, че така ще присвоят генетичната гъвкавост и грацилност на тези животни или пък си представят, че пъстрата дребна шарка ще намали визуално собствените им габарити, за мен е загадка.
Но си умирам да видя леля Дочка от Подуяне, натокана в права леопардова рокля, обгръщаща облия й, огромен като монголска юрта тумбак! И докато леля Дочка не е виновна, че не знае, милата, девойките, претендиращи за модни познания и издокарани като диви животни в градската джунгла направо ме умиляват.
И тъй като единият животински мотив често не им е достатъчен, те го допълват с всякакви елементи - бляскави камъчета, дълги ресни, златни нишки, пухчета и т.н. аксесоари. Всички те маркирани с щампа „модерно!" от фешън икони като Долче и Габана, Версаче или някой друг италиански бранд с южняшко-съблазнителни виждания за модата.
Проблемът не е във въпросните марки - той е в тези, които избират да имплантират духа им навсякъде, без да се съобразяват с тялото, положението и възрастта си, с мястото, на което се появяват и смисъла на събитието, на което присъстват.
Не знам за вас, но аз безпогрешно мога по вида да позная българите навсякъде, където ги срещна по света. Само веднъж се обърках с едни румънци, но то някак е обяснимо. Дълго време не можех да си обясня защо - поло като поло, дънки като дънки, обувки като обувки, все едни и същи марки като тези на западняците, ама ей на, има нещо по-различно. И то е точно в тези две неща - или тоталното пренебрежение към дрехата като такава или обратното - огромната претенция в целия външен вид, благодарение на която всяко нещо трябва да крещи само за себе си.
Що се отнася до дрескодовете и тяхното упорито неспазване у нас, това е въпрос на цели изпуснати десетилетия в националното възпитание. Ще мине много време, докато тук разберем, че да не спазиш дрескода е като да отидеш на вечеря с час закъснение или на рожден ден без подарък. Докато ни стане ясно, че дрескодът не е насилие над вкуса ни (много сме чувствителни ние на тая тема - „те па ше ми кажат как да се облека!"), а молба да помогнем събитието да се случи така, както си го представят домакините ни.
Защото за тях това е важно и върви заедно с музиката, украсата, храната и настроението. И ако ни е толкова сложно да отделим малко време и адекватно да се впишем в идеята им или пък приемаме дрескода като опит да ни счупят хатъра, спокойно можем да отклоним поканата и достойно да си останем облечени в черно... у дома.
