Една по-различна история, която преобръща живота на французойката Силви преди повече от 20 години, когато изоставя родното си дете, но по-късно осиновява друго
Като студентка забременях. Приятелят ми, който беше тъмнокож и мюсюлманин, настояваше да направя аборт, защото родителите му нямало да приемат християнка. Моите родители също бяха против бебето. Въпреки това аз родих.
В самотата си, изоставена и хулена от всички, реших да дам детето за осиновяване...
В следващите месеци изпаднах в тежка депресия, наложи се дори да вляза в психиатрия за няколко седмици. Не завърших.
Години наред само детето ми беше в главата. Подадох молба да осиновя. Естествено, отказаха ми веднага и основната причина беше, че веднъж вече съм изоставила дете и съм негодна за майка. А бях и необвързана.
Страхувах се да заживея отново с мъж, който може да не иска деца, затова 6 години след първото раждане реших да стана майка отново, но от донор. Роди се Карин, прекрасна рижава кукла! Първите месеци сякаш забравих за драмата си. Но Карин растеше, с времето и болката се връщаше и усилваше. Когато тя стана на 8 г., реших да опитам пак да осиновя.
Исках да е тъмнокожо момче, да прилича поне малко на бебето, което оставих.
И този път късметът беше на моя страна - одобриха ме и с нас заживя шоколадчето Тома, който тогава беше на 2 г. Нямаше как да скрия от колеги, съседи и познати, но съчувствието им бързо премина в шушукания с обвинения срещу мен, защото им бях разказала цялата история. Дори приятелите ми един по един започнаха да ме отбягват.
За разлика от първия път, когато мнението на околните ме накара да направя огромна глупост, сега знам, че най-важното в живота ми са Карин и Тома. Не бях добра майка, но станах! Станах и добра осиновителка. Тома вече е на 10, знае истината и често ми повтаря: „Имам най-великата майка на света и аз съм нейното шоколадче!"
„Сменихме квартала, за да скрием"
Елица от Бургас, майка на осиновено дете и биологичен родител на още едно
„Класически случай - осиновихме Тошко, след което забременях и родих Стела. С мъжа ми безуспешно се опитвахме да имаме свое дете и накрая решихме да осиновим. Тошко беше почти на годинка. Съседите започнаха да разпитват и най-голямата ни грешка беше, че излъгахме - казахме, че ни е племенник.
В блока имаше семейство с осиновено момиче, което беше преживяло драмата детето да научи историята си от съседите. Не исках и с нас да се случи така, но скоро започнах да се притеснявам, че синът ни вече ме нарича „мамо" и е въпрос на дни съседите да бъдат така любезни да му обяснят, че не аз съм негова майка.
Когато чудото се случи - забременях 6 месеца след като взехме Тошко - решихме да се преместим в друг квартал. Родих Стела преди година. Сега имам двойна причина да пазя тайната, защото хората обичат да делят децата на родни и доведени. Аз съм майка и на двете.
Нещо повече - заради глупавите предразсъдъци на обществото след ражданетоq дори у мен самата се появи огромен страх дали няма да обичам Стела повече от Тошко. Получи се точно обратното и несъзнателно, сякаш в стремежа си да компенсирам, с Тошко и съм много по-внимателна, търпелива и усмихната."
