"Всичко е добре, когато свършва добре" - това изречение поставя края на "Малката морска сирена" - най-новото детско представление на театър София.
Салонът светва, публиката ръкопляска, дребосъци хлипат безутешно в търсене на родителско обяснение. Току-що главната героиня е направила неуспешен опит за убийство, сдобила се е с крила, които не желае, и отлита самотна далеч от всичко.
Надеждата е грубо изкормена и сервирана сурова на невръстния зрител, вярата в доброто пляска с опашка в предсмъртни конвулсии.
Любимият принц е предпочел друга, въпреки саможертвата й и безочливо споделя този факт като естествен.
Онази печели, защото няма физически недъг. Освен това предстои голямо сливане на земи, така че немите русалки са свободни да се пръждосват. Приказката е свършила, но кое ли му е добре-то?
Андерсен за пореден път се е вмъкнал в живота на децата, а ние сме пуснали стария психопат да вилнее, защото като зомбирани повтаряме лъжата колко прелестни са историите му.
"Приказка за доброто, което понякога боли", казва в анотацията си режисьорът Василена Радева и на вас се пада задачата да оправдаете това житейско наблюдение пред четиригодишни, когато светът все още изглежда подреден и за такива "мъдри" уроци, слава Богу, още е рано.
Всъщност Василена е свършила великолепна работа. Трудно бихте могли да си представите по-красиво представление.
Сценографията на Свила Величкова е зашеметяваща, актьорите са фантастични, а Симона Халачева в ролята на Сирената печели симпатиите още с първата си поява.
Ако всички не бяха толкова старателни, може би щеше да е по-добре - болката щеше да е фалшива.
Но как сега да обясниш на дребосъците, че това, което на поколение след поколение насила се набива в гърлото до задавяне, не е детска приказка.
Това е автобиографичната изповед на един неприятен сърдит скандинавец с объркана сексуалност, който ние се чувстваме длъжни да славим, макар дълбоко в себе си да намираме за потресаващ.
Никой май не е чел архивите му, в които добре е описано защо приказките му са създадени толкова ужасяващи. На тоталната липса на любов в живота му се дължи и серия други плашещи фактори. Някъде там лежи и недоразумението, че "датски" и "детски" са едно и също.
Преди да са скочили защитниците на Андерсен и прочее класически перверзници под прикритие в излишна бран на... и те не знаят на какво - върнете се в четвърти клас и си спомнете що за удоволствие изпитахте след прочитането на "Малката кибритопродавачка", вкочанена между страниците на учебника ви по литература.
Детската смърт никога не е била поднасяна така безкритично и добросъвестно на доверчивите хлапета.
Жертвите на измръзване не са тема, от която смятате, че те имат естествена нужда, и вероятно ги щадите от подобни новини, но тук портата на ужаса е широко отворена, защото е маскирана като благ литературен жанр.
Затова не спираме да правим детски оперети, танцови спектакли, куклени постановки с този сюжет. Благодарим ти, Ханс, че не си се сетил да включиш и сцена с разложено любимо кученце, заклано заради тромавичката му походка.
Очевидно единственото, което е необходимо, за да валидираме нечия извратена фантазия, е етикетът "приятел на децата".
Чакайте, този урок не трябваше ли да е ключов и да нямаме доверие на непознати чичковци, които ни говорят за хипотермия, изпепелени войници или расово чисти пернати, пощадени от висшата каста не заради качествата им, въпреки вида, а точно защото принадлежат на него.
Да, животът е суров, дума да няма, и децата ни ще го разберат на някакъв етап.Добре е да ги подготвите или пък да ги оставите сами да го усетят - ваша работа, не ви се бъркаме.
Но кога приехме, че е добре да им причиним болезнена пенетрация на страдание от името на някаква патологична танатофилия, нахлузила като Ханибал Лектър одраното лице на детска проза?
Като отговорни родители вие ще предпазите децата си от всичко друго, но не и от тихия извратеняк с умрелите момиченца в главата.
И пак поколение след поколение ще поглъща ужас, опакован като болезнена истина за доброто и неистово зовящ за терапевтични сеанси... Иначе телевизията ви била виновна.
Ама карайте, всичко е добре, когато свършва добре, макар че Андерсен би написал такова изречение само през трупа ви.
“Забелязал съм, че обикновено нужда да "контрира" пряк и прост въпрос има само човек, който не може да му даде отговор. Аз искам отговор, моят въпрос не е изобщо реторичен. Отговор все още не виждам.” Зададох „контриращия“ си въпрос не заради спора, а с цел да се представи някаква аналогия. Ако по математика е поставна цел, която не може да бъде постигната в краткосрочен план и за чието изпълнение е необходимо последователното преминаване през няколко нива, то не виждам с какво ситуацията при литературата е различна. В този ред на мисли аз разглеждам Андресен не като някаква самоцел, а като едно от преходните стъпала, необходими за осмислянето на други литературни произведения. Разбира се тук изхождам от личната си гледна точка, тъй като на мен ми е бил наложен именно този път от образователната система (приказките на Андерсен бяха първите литературни произведения за мен, в които героят, независимо от това, че е „добър“, получава най-често злощастен край) и няма откъде да знам как иначе бих възприел „по-тежките“ творби, с които съм се сблъсквал по-нататък, без първоначалната Андерсенова закваска. Иначе да, съгласен съм с теб, че не бих изпаднал във възторг да чета точно тия приказки на детето си някой ден и определено не бих му ги подарил като коледен подарък. Но пък аз не обичам и на зъболекар да ходя, ама трябва.
„Гледай да не контрираш с този "прост" въпрос. Ще е знак, че си осъзнал, че обучението по математика не е съпоставимо с четенето на приказки. Т.е., че не бива да сравняваш тикви с круши.“ Сравнявам съвсем общо образователните програми на две равностойни дисциплини, а не четене на приказки с решаване на задачи. Целите са различни, но методите за постигането им са общи. „Андерсен изгражда един забележителен фикционален свят, в който , докато се реем из небеса и морета, кинжално се нанизваме на ужасяващи картини на натуралистично пресъздадени смърт и страдание. Те, обаче, са изтръгнати от естествения си контекст, така че няма как да определим всичко това като "реалистични приказки", то е по-скоро "натуралистична халюцинация".“ Отчасти съм съгласен с това твое твърдение и фактът, че до голяма степен приказките са нереалистично пресилени. Но поради особената форма, която заемат (хем да са приказки, хем да илюстрират неприятни житейски уроци), това е неизбежно според мен. Освен това традиционното „реалистично“ произведение също е изтръгнато от естествения си контекст, доколкото то все пак е фикция и представа авторовото виждане, насочено върху конкретен проблем, изолиран от цялостната ситуация.
На фона на всички ужасни ужасони, които облъчват децата от екраните на всевъзможни устройства, някой се вторачил в малката Ида, Герда и Елиза и смръщил чело. Извини ме, но ми звучи по-тъжно и от „Малката кибритопродавачка” в четвърти клас. Какво ти се е случило със сетивата, човече?..