Какви са хората, които идват след нас и какво ги определя? Възможно ли е поколенията да се срещнат изобщо и кое определя невъзможността на предходното да разбира следващото? Защо, въпреки че едните създават другите, неминуемо има пропаст, която дели разбирането? И какво е важно за хората след нас, след като не е същото като това, което ни е определяло?
Говори се, че днешните млади хора са безотговорни. Че нямат ценности. Че предпочитат да фантазират пред това да се борят. Че не са научени да се трудят и че имат прекомерно завишено добро мнение за себе си и за непроверените си способности.
Отделен е фактът, че всяко поколение яростно отрича предходното и омаловажава следващото - със силата на безмилостната нарцистична война на малките разлики, в която се бориш най-ожесточено с тези, от които се отличаваш най-малко. Заветната цел е да се утвърдиш и да имаш усещането, че си се разграничил и имаш право да живееш.
Непрекъснато се питам - ако разминаването между реалност и фантазия при младите хора, които идват след нас, е толкова силно и опасно, колкото говорим и - ако те са толкова плашещо аутистични, незаинтересовани и некритични, колкото ги обвиняваме, как се е случило това и не сме ли ги създали такива ние - децата на едно безпътно поколение?
Самите ние сме родени в отчаянието на едни родители, живели младостта си в едно подредено, макар и ограничено общество, принудени да пораснат преждевременно в несигурността и кризата на неочакваното в годините на златната си зрялост. Дали не участваме в създаването на хора, които все по-малко се интересуват от реалността, защото тя ограничава, и предпочитат да живеят във фантазменото, защото то носи удоволствие?
Ако това е така, чертите на чии непревъзмогнати трудности носят те? Три поколения са нужни, за да се роди един психотик, е открила психоанализата...
Символичните ценности, срещу които всички ние въстанахме, имат една изключителна роля - те структурират. Превръщат хаоса в порядък, поне в аспекта на един вътрешен мир, които прави определени неща допустими, а други - немислими.
Това да няма граници, означава да няма правила, но те никога не се ползват еднозначно - да няма граници означава тотална свобода, но означава също и тоталната й липса. Защото когато няма правила, няма задължения. Но когато няма задължения, няма и права. В такъв случай тоталната свобода, те прави също и тотален роб - на нагоните, на безпределните страсти, на невъзможността да се ориентираш или осмислиш.
Хаосът и безпорядъкът отвътре заливат всичко. Заливат плановете и в крайна сметка отношенията, в които вече не е ясно кой кой е и кое на кого е. Как да се сближиш, ако това заплашва да се загубиш?
Как да предизвикаш с интимност собствените си предели, когато претендираш за безпределност и когато се страхуваш, че онова, което ще откриеш, може би ще те погуби?
И така браковете отпадат, връзките изчезват, децата се превръщат в разменна монета на това да се откупиш и в израз на невъзможността да понесеш отговорност за собствените си желания, а независимостта се издига в култ - като единственото допустимо при битуващата тотална зависимост.
Обратно на популярната мисъл, че е опасно да показваш на някого, че го харесваш, защото това те прави потенциално слаб и зависим, да показваш на другите, че не ги харесваш или че не се интересуваш от тях, е много по-опасно, защото говори колко напрягащи могат да бъдат връзките, колко голям е страхът от близост и колко поглъщаща е неувереността за усещането кой си.
И ако младите израстват със супер умни технически устройства, които им „разказват" приказки, боравят със смартфон преди да могат да пишат, ако фантазират неограничено и превръщат индивидуализма в мотото „Винаги сам и никога заедно", то може би просто нещо не е наред.
И то не е наред не в тях, а в нас, които сме ги обрекли на това да превърнат в лайтмотив на своя живот собствените ни неразрешени проблеми. Може би не е случайно, че едното поколение никога не разбира другото и че следващото винаги обвинява родителите си - понеже всяко следващо въплъщава онези най-невъзможни за виждане страни и страхове на предишното. Страшното идва, когато децата ни продължават да ни боготворят и когато не успяват да се отделят от нас, защото... отказваме да им дадем шанс да пораснат.
В едно изследване на университета в Сан Диего, публикувано от Daily
Telegraph наскоро, авторите обобщаваха... "Днешните тийнеджъри са по-материалистични, но по-малко склонни да се трудят за играчките си, ако ги сравним с "бейбибумърите" отпреди три десетилетия.
В сравнение с предишните поколения, днешните абитуриенти са по-склонни да искат повече пари и материални блага, но не и да работят усилено, за да ги заслужат.
Това несъответствие може да се определи като "разлика между фантазия и реалност". И както пишеше анонимен читател: "Тези деца са израснали в купени с кредити "къщи на мечтите", където дори не се е налагало да делят баня с братята и сестрите си. С вездесъщи, месещи се във всичко родители, които са писали домашните и курсовите им работи вместо тях. Какво очаквате? Не е тяхна вината".
