Това е и четвъртият, последен пътепис на победителите от играта ни "Покажи България на децата си" - на семейството на Мария и Гаврил Бачеви и двете им деца от Бургас.
С голямо вълнение и нетърпение дочакахме последния работен ден от седмицата - петък, 7 октомври. За да поемем отново по пътищата на България. Този път избрахме да разгледаме китните възрожденски градчета Калофер-Карлово-Сопот-Копривщица-Панагюрище - родните места на цяла плеяда велики българи.
В 17.30 часа потеглихме от Бургас и Dacia Duster се понесе по Подбалканския път. Наслаждавахме се на комфортното пътуване с новия и модерен автомобил, на красотата на природата през есента. Радвахме се на възможността да отпразнуваме празника си - десет години като семейство, така както най-много ни харесва - пътувайки из Родината, щастливи, че сме заедно.
И така неусетно Dacia-та ни "пренесе" в Калофер - родния град на великия български поет и революционер Христо Ботев. Похлопахме на портата на стара къща в центъра на Калофер, обградена с двуметрови зидове.
В късния час ни посрещна любезната домакиня и ни въведе в автентичен български дом, в който децата ни за първи път видяха зидани печки, долапи, дървени тавани, миндери, железни кревати, синия, трикраки столчета - бяха едновременно учудени и радостни.
Малко по-късно тясно мостче над Тунджа ни отведе в калоферска механа - реставрирана възрожденска къща в стар стил с приветлив китен двор. Стопаните й обещаваха типични български гозби и люта калоферска ракия...
В съботното утро рано-рано ни събуди ку-ку-ригането на петел. Такова събуждане бе непознато на децата ни, но пък много се забавляваха. Бяхме доволни от ранното ставане, защото нямахме търпение да видим Калофер и на светло. Разходката ни започна от "Ботевата градина", в която е разположен Националният музей "Христо Ботев". Той включва къща-музей, експозиционна зала и паметници на Христо Ботев и неговата майка Иванка Ботева.
Продължихме към Даскал-Ботьовото училище - едно от най-първите училища за България през Възраждането. Днес първият му етаж е превърнат в художествена галерия с картини, посветени на Калофер и Христо Ботев, а вторият e музей на образованието.
От възстановките в него дъщеря ни Весела осъзна какво е взаимно и какво е класно училище, как се пише върху пясък и с паче перо. Съвсем по детски се забавляваше и Никола, "пишейки" с пръстче в пясъка. Добре поддържано каменно стълбище ни отведе от централния площад на града до мемориалния комплекс с паметник на Христо Ботев - място, на което неминуемо чувстваш прилив на национална гордост... Има ли българин да не знае кой е Ботев?!
Поседяхме и помълчахме върху стъпалата на монумента, припичайки се под есенното слънце, порадвахме се на красивата панорама, откриваща се от комплекса и с Duster-а се отправихме към Калоферския девически манастир "Въведение Богородично" и Калоферския мъжки манастир "Св. Рождество Богородично".
Девическият манастир се намира в горния край на Калофер, а мъжкият - на 7-8 км извън града в чудно красива местност. И двата манастира имат важно място в историята на Калофер. Местни хора, които ни упътиха към мъжкия манастир, ни обясниха, че трябва и си струва да отидем да го видим, но пътят дотам е в лошо състояние, защото не се поддържа и добре би било да сме с по-висока кола.
С Duster-а пътуването до манастира не беше изпитание, а напротив - удоволствие от сменящите се пред очите ни като на кинолента красиви есенни пейзажи. Потеглихме от Калофер с надеждата не след дълго отново да се върнем тук, за да "покорим" връх Ботев, за да ни опръска Райското пръскало, за да чуем пак песента на Балкана, за да пийнем от оная люта ракия...
На изхода на града ни "изпрати" величественият паметник на Калифер войвода - основателят на Калофер и продължихме към Карлово. Разстоянието до Карлово е около 17 км и бързо пристигнахме в родния град на Апостола на свободата. И тъй като не бяхме закусвали, решихме първо да обядваме.
След обяда разходката ни започна от Националния музей "Васил Левски" - с родната къща на Левски, музейната експозиция, мемориaлния парклис "Всях светих болгарских" (в него се съхранява единственият физически спомен от Апостола - част от косите му), паметник на майка му Гина Кунчева и "Чардаклиевата къща" (намира се непосредствено до родната къща на Васил Левски, в нея е живяло семейството на неговата леля Дона Чардаклиева - сестра на майка му).
Впечатли ни, че в музейния комплекс имаше още няколко семейства с деца. Чудесно, нали? Излизайки от комплекса поехме по калдъръмена уличка, която ни отведе в старата част на Карлово, до площада, на който е и друг паметник на Васил Левски.
Пейките пред паметника са подходящи за почивка и малко размисъл, а алеята - за малки деца. Възможност да поиграят пред паметника на Левски - героя от разказите на госпожите в детската градината.
Съвсем близо до площада, в сградата на бившето мъжко училище, е Историческият музей на Карлово, който е от близо сто години.
Какво си "взехме" от Карлово? Национална гордост, самочувствие и родолюбие. Покажете това малко градче на децата си, за да не го помнят само с карловската луканка.
Чака ни Сопот - само на пет километра, но в този кратък преход трябваше да изберем дали да "уважим" Дядо Вазов, като посетим родната му къща-музей, или да си доставим едно по-различно удоволствие като се повозим на Сопотския лифт.
Нямахме възможност и за двете, поради напредването на деня и приблизително еднаквото работно време на двата обекта. В крайна сметка избрахме лифта. Качихме се на двуседалковия лифт в покрайнините на Сопот и се изкачихме до местността Почивалото - любимо място за излитане на делта- и парапланеристи. Докато ние пътувахме с лифта, любители на тези екстремни изживявания се рееха в небето над нас. Красота!
След кратка разходка из местността, се върнахме обратно с лифта. Разстоянието в едната посока е 2630 м, преодоляната денивелация 832 м, а времето за пътуване - 22 минути. Дотук времето беше чудесно. Рязко захладня, заваля и дъжд.
Отправихме се към Копривщица. Но и днес си мислим, че скоро ще се върнем отново в Сопот, за да видим това, което не успяхме. По пътя към Копривщица подминахме Клисура, ще я видим напролет.
Навън бе тъмно, валеше силен дъжд, имаше и мъгла, изкачвахме се нагоре в планината и ставаше все по-студено. Но в Dacia-та беше топло и комфортно. Децата спяха. Някаква особена романтика имаше в тази привидно мрачна картина.
Есенна Копривщица ни посрещна мрачна, дъждовна, студена. Вред наоколо обаче пушеха коминчетата на старите копривщенски къщи - сгряваш се само при вида им. В такава стара къща отседнахме и ние - отвън със съхранена архитектура и каменни зидове, вътре - с двулицева камина, в която гореше жив огън. Уют, спокойствие, тишина.
Вече нямаше никакво значение какво е времето навън. Механата, в която вечеряхме ни потопи в забравената епоха на "Българи от старо време" със своите живописно изрисувани стени, неугасващата жар в камината и бистра вода, бликаща от каменен чучур.
Насладихме се на вкусни гозби и специалитети от копривщенския край. Беше време за почивка, защото на следващият ден историята отново ни очакваше. Сутринта закусихме на чардака на къщата - домашни мекици и сладко от диви ягоди. Трудно ни беше, но трябваше да поемем отново на път - към местността Оборище.
Пътят ни към Оборище минаваше през Стрелча. Знаехме малко за това градче. Duster-ът се движеше бавно, за да го разгледаме в движение. В самия център на града погледите ни прикова паметник на Хан Аспарух. Личеше си че е новоизграден. На място се информирахме, че е висок 681 сантиметра - годината на създаването на българската държава.
Скулптурата изобразява конник, на чийто щит е изобразен орел с разперени криле, на шлема - знакът на Тангра. Паметникът на Хан Аспарух е изграден и дарен от група монголски скулптури, които са били студенти в България. Посветен е на 1330 години от създаването на българската държава и е открит на 30 юли 2011 г.
Напред към Оборище. Тук са седяли, сред природата, делегатите на народа, дошли да решават за Априлското въстание. През Панагюрище преминахме почти транзитно, тъй като преценихме, че за да видим и чуем всичко, което трябва да бъде видяно и чуто, ще ни е нужно повече време от това, с което вече разполагахме. Но и тук ще се върнем, надяваме се скоро.
Следваше с. Кръстевич и туристическият възпоменателен комплекс „Бунтовна". От селото до комлекса са 12 км. Изкачихме се "off road". Не беше притеснително, беше много вълнуващо. Dacia Duster издържа и този сериозен тест. На "Бунтовна" се сгряхме с по един ароматен планински чай, разходихме се из околността и "off road"-ът продължи обратно към селото.
Последната набелязана цел в маршрута ни беше тракийският култов комплекс при с. Старосел - един от основните центрове на древната тракийска култура. Четиньовата могила, храмът в могила Хоризонт и ... беше време да потегляме към дома. Чакаха ни още много километри до Бургас, а следващият ден - понеделник - беше работен и учебен. Всяка приказка си има край. Нашата също. При това щастлив - чудесен уикенд с децата ни, обикаляйки из България, и усещането от видяното - че си горд, че си българин.
