Текстът е публикуван в онлайн изданието на британския вестник The Guardian. Писмото е изпратено от анонимен читател в редакцията на медията.
Сигурна съм, че от известно време се чудиш защо плача цяла седмица без видима причина. Истината е трудна за признаване и понасяне.
Не мога да се събера и да се държа адекватно, не мога да се концентрирам и да имам нормално поведение, защото миналата неделя се срещнах с любовника си за последен път.
Смятам се за щастливка, че изобщо успях да споделя някакво време с един толкова невероятен мъж, но да знам, че повече никога няма да мога да го прегърна, ме убива. Така че през последните няколко дни имам сили само и единствено за сълзи.
Любовник? Такива неща не се случват на жена като мен, нали? Само че една вечер една усмивка и един глас ме погълнаха и осъзнах, че съм срещнала някого, когото спокойно мога да нарека сродна душа.
Някой, който може да ме научи какво е пълно отдаване, нежност и емпатия. Това, което почувствах в този момент, не можеше да се сравни с нищо преди това. Така че доста бързо и безвъзвратно успях да се влюбя в този иначе тих и скромен мъж.
Моля те, разбери, това няма нищо общо с теб. Да, връзката ни си тече в обичайното си русло, имаме своите трудности и неразбирателства, все още ми тежко да се справям с консервативните ти възгледи върху отношенията ни, но причината за случилото се не е в проблемите на нашия брак.
Преди какъвто и да било сексуален намек да се появи помежду ни, той ми показа различни перспективи, които дори не подозирах, че съществуват. Toй донесе мир, спокойствие и тишина в душата ми. Дължа му толкова много заради това, че всъщност никога няма да успея да му се реванширам.
Малкото време, което прекарах с него, беше моят единствен начин да му се отплатя.
Може ли изобщо една изневяра да бъде оправдана? Виждали сме редица пъти как приятели и роднини преминават през агонията на разкритото предателство... Но все пак този въпрос си остава.
Трудно ми е дори сега да повярвам, че днес той касае мен самата. Всичко, което мога да кажа е: нямах друг избор. Звучи глупаво, но е истина.
Толкова дълго се борих с чувствата си, вярвайки, че бракът ми с теб е приоритет. Питах се как бих мога да постъпя така? Как? Отговорът беше: "не мога".
Но обстоятелствата ме подтикнаха да задам въпроса по друг начин: "Как да не го направя?" Ако не бях действала, знаех, че ще съжалявам до края на живота си.
Не обвинявай него, обвинявай мен. Това, което направих, е лицемерно и недостойно и имаш пълното право да ме съдиш сурово. Но съм убедена в дъното на душата си, че трябваше да постъпя точно така и не съжалявам нито за секунда.
Въпреки това последствията са си последствия. Критична съм към себе си и съм неуверена в собствените си ценности. Вече не мога да се нарека честен човек. Как бих могла да се застъпя за принципте си, да казвам кое е правилно и кое грешно?
Каквото и да се случва от тук нататък, ще нося кръста си до края на живота си. Ще трябва и да понеса идеята, че той ще бъде с друга жена. Ще мине много, много време, докато ужасяващо болезнената ревност в мен утихне.
Винаги съм знаела, че го обичам толкова много, че мога да го оставя да си тръгне. Не искам да го задържам, да го убеждавам да промени мнението си. Но когато си се докоснал до нещо толкова рядко, красиво и свято, откъсването е твърде трудно.
Така че за известно време, ако видиш мъка в очите ми или тъга в усмивката ми, това ще е, защото всеки път, когато ме погледнеш, ще си спомням неговите очи.
Всеки път, когато ме докоснеш, ще съжалявам, че не ме прегръща той. И всеки път, когато ме целунеш, ще съм принудена да бягам от спомените за целувките му.
Не се притеснявай, това няма да се повтори. Знам, че единствената правилна постъпка в момента е да пренасоча всичко хубаво, което събрах от отношенията си с него към подобряване на нашата връзка.
Надявам се скоро да събера куража и да ти предложа да се опитаме да направим някои промени в името на едно по-добро и по щастливо бъдеще заедно.
Не знам какъв ще е резултатът, но съм длъжна заради нас, заради децата ни и заради прекрасния мъж, когото обичам искрено и който ми даде толкова много.
Длъжна съм да опитам.
