Въпросите на дъщеря ми

Дъщеря ми, първокласничката, ме пита: "Защо трябва да пиша домашните си в училище? Не може ли да уча вкъщи?" Какво не ти харесва в училище, интересувам се аз. "Много е шумно", отговаря тя.

Бяха й необходими два месеца в училище, за да формулира въпроса си. На нас, родителите, ни стига и минута да се замислим, за да си представим ежедневието на децата. Десет часа на чиновете в класната стая; непълноценни обяд и почивка; тоалетни, в които децата не искат да влязат; вода, от която са ги предупредили да не пият... А и ученето следобед, ако обърнем внимание, не е особено ефективно. Децата са изморени, неконцентрирани - и кой би ги упрекнал за това? Учителката се е сменила, защото натоварването е голямо - а децата как да издържат?

Аз разбирам, че има родители, които не могат да гледат децата си. Разбирам, че поетапното въвеждане на целодневно обучение от 4 годишна възраст до 7. клас е превенция срещу ранното отпадане от училище. Но никой не може да ме убеди, че "най-добрите интереси" на моето дете включват целодневно обучение, особено във вида, в който то се реализира у нас.

Защото за целодневно обучение е необходима материална база - поне условия за отдих и спортни съоръжения, а добрите практики предполагат компютърни зали, арт-работилници и какво ли още не... А у нас и елементарните хигиенни условия са под въпрос, училищните дворове са необезопасени и т.н., и т.н.

Струва ми се, че детето ми е станало заложник на основната цел на образователното ни министерство - предотвратяването на ранното отпадане от училище. Ранното отпадане на кого - на деца предимно от ромски произход. Тази цел, според просветния министър, оправдава и чалгата в училище.

А не е ли това форма на дискриминация спрямо моето дете?

И макар че формално целодневното обучение е по желание на родителите, училищните ръководства решават дали то е задължително или не за конкретното училище. Навярно не е без значение, че училището получва допълнително финансиране от 527 лв. за всеки ученик в целодневна форма. И на практика възможностите за избор са твърде ограничени - повече от 90% от софийските училища са въвели задължително в рамките на учлището целодневно обучение.

Вторият въпрос на дъщеря ми

"Защо учим неща, които вече знам," пита дъщеря ми. Като всички любознателни деца, тя е тръгнала на училище с големи очаквания. Аз се опитвам да й обясня за учебната програма, но тя продължава да пита: "Защо не може програмата да е различна за различните деца?" Казвам нещо за системата, но тя пак пита - "защо тогава не променим системата".

И съзнавам пълната несъстоятелност на своите отговори. Засега детето е малко, но знам, че въпросите ще станат още повече. "Децата искат ЧЕСТНОСТ, а ние не им я предлагаме" - това написа моят колега Иван Миронов. И когато ден след ден увъртаме или лъжем, ние - учители и родители, - губим уважението им.

А ако искам да отговоря честно на дъщеря си, първо трябва да призная, че образователната ни система не е интелигентна. Интелигентността на една система за обучение се определя от степента и на адаптивност към всеки отделен ученик. Към това което той може, към целите, което иска да постигне, към интересите му, и т.н.

После трябва да обясня на дъщеря си, че положението в училище става по-поносимо, когато човек има късмета да срещне интелигентни учители. Да й разкажа за някои от моите учители и да и помогна да види своите по този начин (защото имаме късмет).

Но най-трудно ще ми е да отговоря честно на последната част от въпроса:

защо не променим системата

Ще започна откъдето мога. Миналата седмица унгарският президент Пал Шмит се раздели с докторското си звание. Оказало се, че от всичките 215 страници от дисертацията му, 17 са дословно преписани, а 180 са компилация на трудовете на Николай Георгиев и Клаус Хайнеман.

И макар да не иска, сигурно на Пал Шмит ще му се наложи да подаде оставка под нарастващия обществен натиск. На демонстрациите в Будапеща най-често споменаваната дума е почтеност. Унгарците не искат президент, от който да се срамуват.

Ако Пал Шмит беше българин, едва ли щеше да има комисия, която да провери авторството на дисертацията му. Дори и да имаше, комисията щеше да заключи, че дисертацията е "обзорна" и използваните трудове са цитирани в библиографията. А накрая, резултатите едва ли щяха да се оповестят, от уважение към възрастта на президента (69 години) и от съображения за давност (дисертацията е защитена през 1992 г.). Такива са били реалностите по онова време. И никой нямаше да протестира.

Затова не само не можем да променим системата (включително образователната), а дори я поддържаме със своето бездействие. Даже студентите у нас знаят кой професор и академик кои учебници е преписал (дословно) и е сложил името си под тях. От уста на уста се носят истории за преписани дисертации. Но какво от това? Подобно на религиозна общност, академичните среди са обединени от съзаклятнически дух, който задължава всеки да прикрива общата тайна. "Гарван гарвану око не вади" - не затова ли няма ни една критична рецензия на докторска дисертация, откакто е приет новия закон (по думите на един от деветте доктори на педагогическите науки у нас).

Дефицитът на честност и почтенност във всяка сфера на в нашето общество осуетява възможността за промяна. Но е прав Иван Миронов, че това е, което искат нашите деца - честност.

Какво ще направим ние?