Приятели, вероятно не сте забелязали, но крачка встрани от централния вход на НДК една яка (в смисъл на стабилна) скулптура настъпва пършивия чим. Въоръженото със средно образование око ще разпознае антропоморфна фигура.
Казва се "Love Me", точно като кръглия червен надпис, монтиран върху лицевата й страна. Това само аз го знам, разбира се.
Знам го, защото скулптурата е мое дело.
Аха. Не се бъзикам. Лятото на 2004-та участвах в едно недоразумение наречено "Салон на изкуствата" и след това я зарязах на място. Студентствах на таван, къде ще ти прибера аз двеста кила изпечен шамот?
Преди пластиката да стане част от пейзажа, първо трябваше да я направя.
Два месеца пътувах ежедневно до завод "Изида" в Елин Пелин - най-енергетизираното място след Дупката в Царичина, знаете, там е леговището на Big Brother, а наблизо, в Нови хан, е и приюта на отец Иван.
В керамичния завод общувах с големи байовци (сори за тавтологията, предното изречение ме изкуши), които, за разлика от теб и мен, бяха винаги в добро настроение, лочеха евтина бира, обстрелваха със солени шеги "мацки" 50-ти набор, а в еластичните като чорап почивки се деряха по третодивизионни мачове на запис, заразително спонтанно, небрежно, все едно животът им не се беше изплъзнал отдавна по поточната линия.
След като "Love Me" излезе от тунелните пещи цяла целеничка, бях толкова въодушевен, че пресуших бутилка Магарешко мляко (тогава още в стъкло) директно на гарата. Тоя номер не го бях правил от казармата. Това все пак беше дипломната ми по Керамика.
Откак скулптурата е в столицата обаче, аграрният подход на тийновете към art-a силно помрачи фасона на глинения монументал.
То не бе стържене със скейт, с ролери, вело-трикчета, пишман паркуристи - и всички все отгоре й. Когато минавах оттам винаги хвърлях по едно сърдито око за оценка на щетите.
Преди да започне филм от Киномания, например, зяпах влюбените задници, които кибичеха върху "раменете" й и чакаха гаджетата си. Виждал съм журналистка от kafene.bg да гласи върху "твърдата мебел" актрисата Ани Михайлова за интервю. Мани...
Една грееща от щастие девойка пък веднъж ми подаде сапунерка, докато с пича пазеха равновесие върху главата на скуптурата. Сладурчета. Наместих ги със знаци малко по-вдясно, а сега малко по-вляво, за по-добра композиция, нали, и снимах, какво да снобея.
Това е по-добре, отколкото да й напръскат трибуквен атрибут със спрей, съгласни?
След като разбрахте какво милозливо същество съм, едва ли ще ви учудя, като кажа, че през един уикенд, беше октомврийски или априлски клинч (в България зимата е половин година), реших да почистя собственоръчно художествената си творба.
Не за друго, ами самочувствието ми се нуждаеше от освежаване.
В Бояна бяхме приключили декорите на един филм и с останалите сто пиратски гърла чакахме следващата продукция на хоризонта. И тъй като нямах кеш за Джон Кехоу или някой друг вносен гуру наживо, трябваше да ремонтирам дисбаланса в душата с лъскане на дипломната си в центъра на София.
Инвестирах в телени четки, течни препарати, абразиви, ръкавици и прочее китайски боклуци. Взех буса на кръстника си. Паркирах на "Шандор Петьофи". Свалих десетлитровите туби с топла вода с онази презрителна усмивка, с която на 8-ми декември гратисчия чака качилия се в 280 контрольор да стигне до него.
Дотук добре.
На улицата предназначението на екипировката ми бе припознато единствено от колегите от ТИТАН, чиито глави бързо клюмнаха обратно. Секундният бъг форматира първоначалната им програма и след мен метлите започнаха да търкалят фасовете в ъглите на бордюрите в обратната посока.
Пред централния вход на НДК - мъртвило.
Никой иззад кафявите стъкла не се готвеше да възпрепятства едноличния ми ленински съботник.
Оставих тубите до скулптурата и пернах с разтворени пръсти навялата снежна гуглa. Обсипах я с литър веро, извадих металната четка и започнах пенливата акция. Уви, ефектът бе никакъв. Шамотът е материал порьозен (това не ви трябва да го разбирате) и мръсотията беше проникнала в дълбочина.
Докато си мечтаех за песъкоструйка от тези, с които подмладиха фасадата на Съдебната палата, слабо но настойчиво покашляне зад гърба ми вдигна сополивия ми нос.
Не е истина - чипоноса, ококорена и надарена брюнетка, с логото на кабеларка върху кубчето на микрофона.
На десния й ревер се мъдреше бадж - стажант Петя Бонева.
- Здравейте, г-дине - изчурулика 21-инчовата прическа.
Отговорих аналогично, като погледът ми търсеше оператора зад нея, но като истинско старо куче на чичката му дремеше за моя комфорт. Той зяпаше в дисплея на оборудването си с образувани от извънделничния ангажимент нерви.
- Ние сме от "На капучино". Тук сме за "Салона на виното" в зала 7, който започва в понеделник, Какво правите тук, господине? Видяхме Ви с моя колега, как дойдохте и започнахте да чистите тази, тази...
- Тази хубава градска скулптура - спасих я без охота аз.
Думите ми я окуражиха да даде знак на чичката, който избута с език фаса от ъгъла на устата си и абсолютно професионално натисна червеното копче Record, като преди това същото мигаше на Standby. Непоръчаната тройка с гарнитура бе сервирана със скоростта на светлината:
- Мислите ли, че Вашата инициатива ще върне достойнството на нашите паметници? Смятате ли, че и други граждани ще последват Вашия пример? Не заслужаваме ли, в крайна сметка, да живеем в един по-хубав град, г-дине?
Фейсът й изглеждаше толкова окрилен, все едно й осигурявах най-върховния момент в живота.
- Вижте - стартира окопитено лукавото ми Аз. Как да ви кажа, не ги знам гражданите, аз съм на работно време, нали разбирате, временна заетост.
Като казах "работно време" волфрамовата жичка в очите й почна да крее, демек да отслабва.
- Мен ме пратиха от общината - кметицата - посочих с пръст небето, все едно Фандъкова обитаваше облаците.
- Но защо точно ДНЕС, г-дине, защо точно в СЪБОТА, няма ли почивка за Вас? - не се отказваше бедното същество, без да отбележи, че операторът подскочи жегнат от напомнянето за изгубения ден.
- Как така защо, нима не знаете? Ами днес започва подготовката за кандидатиране на София за Европейска столица на културата през 2065-та. А мислех, че вие, медиите първи научавате новините. Директивата е да почистим всичко що е изкуство в публичното пространство, а то, огледайте се наоколо, се множи да кажем почти ежедневно. Утре например по разпределение телената ми четка трябва да търка да ви кажа ли какво? Северозападния барелеф на Паметника на Съветската армия.
Моето момиче се двоумеше дали да се разплаче, или да забие маникюр в гръкляна ми, знак да продължа сапунката в краката си, което и побързах да направя. Чичакът натисна Stop.
На другата сутрин потърсих предаването "На капучино" в нета.
За "Салона на виното" в сайта на кабеларката се появи репортаж на друга стажантка.
Сензационната неновина за кандидатирането на София за Европейска столица на културата през 2065-та не се появи нито в понеделник, нито после.
В общината или бяха умрели от смях при телефонната справка на продуцента на предаването, или пък наопаки, вдъхновени от идеята да изпреварят Перник, например, вече групираха доброволчески отряди от чистачи на изкуство.
Запитване до редакторския мейл на предаването относно Петя Бонева ми даде да разбера, че стажът й е прекратен.
Даже вече не живеела в София, екстра информация, за която не бях попитал.
Съвестта ме задъвка. Несправедливо бях попречил на столичната кариера на едно готино момиче. Буца ми заседна в гърлото.
И тогава, приятели, тогава ми хрумна Идеята. Трябваше само да направя елементарен рисърч в социалната мрежа и elmaz.com, за да науча каквото ми трябва.
Маркирахме в джипиеса Червен бряг, "Любен Каравелов" 17 и потеглихме. Под ние имам предвид аз и кръстника, с чийто бус след полунощ същата вечер без никакви проблеми откраднахме моята скулптура пред НДК.
Към 4 сутринта свалихме товара на един разбит тротоар, след което с котешка ловкост се заех да отворя зелената порта на двуетажната къща.
Прозорците спяха. Портата беше толкова олющена, колкото и на снимките в Google Maps. Слава богу, незаключена.
Вътре имаше паркиран бус, досущ като нашия.
Някаква мастия ни залая, но прегърбени и маниакално целеустремени ние оставихме "Love Me" до една циментова чешма. Върху палѐто под нея с черен акрил дискретно бях написал
"Заради 2065-та. Сори".
В интерес на истината дори и в мрака видях, че скулптурата ми не стоеше никак зле сред дъхавите зелении на градината.
Горд от благородната си постъпка, бях оставил историята да уляга в паметта ми, когато седмица след авантюрата с Червен бряг се наложи да мина през НДК, за да си взема баджа за поредното издание на Киномания.
Естествено, по навик пред централния вход хвърлих око вляво и насмалко да припадна.
Моята скулптура не само, че беше там, ами и сякаш никога не бе напускала пършивия чим. Буцата се върна в гърлото ми. Освен това нещо с нея не беше наред. Приближих като сапьор към необезвредена мина. Върху керамиката се мъдреше рисунка на голям трибуквен атрибут, пръснат със син спрей и надпис:
"Заради 2014-та. Сори".
*Повече от Антон Терзиев можете да прочетете в сайта му.
