Филмът, който просълзи ветераните

Вече е известно: Кан обожава Amour. Френскоезичната драма на австрийския сценарист и режисьор Михаел Ханеке за възрастна двойка, изправена пред болестите и смъртта, получи най-голямата награда - "Златната палма", на церемонията по закриването на 65-я филмов фестивал в Кан.

Статуетката, която прави Ханеке втория в историята на фестивала режисьор, печелил тази награда повече от веднъж, потвърждава консенсуса на захласнатата по филма критика. Вестта за "Палмата", огласена от председателя на 9-членното жури, италианския актьор и режисьор Нани Морети, бе посрещната с бурни овации - едни от най-дългите в скорошната история на Кан.

Някои стари фестивални ветерани буквално се просълзиха

Amour разкрива грижата и вниманието, с които пенсиониран учител по музика (Жан-Луи Трентинян) обсипва любимата си жена (Еманюел Рива), след като поредица от удари я лишават от говор, движение и индивидуалност, така че тя е в състояние да демонстрира единствено болката си. Морети при оповестяването на наградата допълни, че тя трябва да бъде споделена с неостаряващите, изключителни звезди на Amour. И двамата триумфираха на сцената заедно с ликуващия от успеха режисьор.

Признанието за Amour е истинско облекчение за мнозина наблюдатели, заради странностите на част от оповестените по-рано второстепенни награди. Карлос Рейгадас отнесе наградата за най-добър режисьор - на практика четвърто място в схемата на призовете в Кан - с Post Tenebras Lux. Филмът, най-значимите кадри от който са светещ червен дявол и тежък побой над домашно куче, обърка повечето от издържалите до края му зрители, очевидно с изключение на членовете на журито. Ако толкова държаха да зачетат странен експеримент, вероятно би трябвало да го сторят за Holy Motors на Лео Каракс, сюрреалистичен синопсис на киноисторията, провокирал поравно ръкопляскания и насмешка. Журито обаче игнорира Каракс, както и други двама уважавани френски режисьори в конкурсната програма: Жак Одиар с Rust and Bone и Ален Ресне, навършващ следващия месец 90 години, с You Ain't Heard Nothin' Yet.

Останалите наградени също бяха, меко казано, спорни

Reality, който разказва маловероятната мечта на неаполитански рибар да стане известен, участвайки в италианското издание на Big Brother, масово се приемаше като недостоен наследник на мафиотската история Gomorrah на Матео Гароне, който спечели същата Голяма награда на журито (тоест второто място) преди 4 години. Третото място бе за The Angels' Share, второстепенна творба на 75-годишния Кен Лоуч. Със сюжет за млад бивш затворник, събиращ импровизирана банда, за да открадне няколко бутилки безценно уиски, Angels' Share изглеждаше твърде незначителен, за да раздразни когото и да е, още по-малко пък да заслужи награда в Кан.

С екзотичната си смес от тежки шотландски акценти, Angels' Share бе показан във фестивалната програма с английски субтитри. И все пак това е единственият англоезичен филм - от осем в конкурсната програма, който отнася някаква награда. (Англофилите бяха изцяло игнорирани през 2008 и 2010 г.) Седемте филма, заснети в Северна Америка - Cosmopolis на Дейвид Кроненберг, Killing Them Softly на Ендрю Доминик, Lawless на Джон Хилкоут, Moonrise Kingdom на Уес Андерсън, Mud на Джеф Никълс, The Paperboy на Лий Дениълс и On the Road на Уолтър Салс - дойдоха в Кан с доста шум, но си тръгнаха без каквото и да е признание.

Звездите служеха само като декорация, но не получиха никакви статуетки

Фестивалът прие като гости доста нашумели имена като Брад Пит, Бил Мъри, Шая Лебьоф, Зак Ефрон, Робърт Патинсън, Кристен Стюарт и Матю Макконъхи. Те обаче единствено имаха за задача да минат по червения килим и да привлекат вниманието на световната преса, а не да печелят награди. Звездите и техните филми, независимо колко сериозни бяха техните художествени постижения, служеха само като видими примамки, подобно на красивите жени на улицата, примамващи клиенти в сграда, която се оказва в крайна сметка библиотека.

В тази кинематографска библиотека, награденият със статуетка ръкопис се оказа Beyond the Hills, историята по истински случай на Кристиан Мунгиу за млада румънка, посещаваща някогашна приятелка в православен манастир и принудена да премине през своеобразен екзорсизъм. Дори в малка степен филмът не се доближава до отнеслия през 2007 г. "Златна палма" шедьовър на Мунгиу "4 седмици, 3 седмици и 2 дни", новият филм е аскетично, но точно изследване на религията. Първият филм след Babel (2006), спечелил повече от една награда на журито, той отнесе и признание за сценарий, и статуетка за най-добра актриса за Космина Стратан и Кристина Флутур. За най-добър актьор бе обявен Мадс Микелсен за участието си в The Hunt на Томас Винтерберг, учител в детска градина, превърнал се в градски парий заради несправедливи обвинения от дете за сексуален тормоз.

Беренис Бежо, едната от звездите в миналогодишния хит в Кан "Артистът" и водеща на тазгодишната церемония, заяви, че въпреки всички звезди, мегазвездата на фестивала тази година е дъждът. Освен че времето беше неочаквано студено и влажно - включително във финалната вечер, когато облечените в бални рокли знаменитости се свиваха под чадърите си - 65-ят фестивал в Кан предложи и твърде много филми, които бяха студени и вяли.

Като че ли най-заслужена бе наградата за дебют на годината

Настроението обаче на мига се стопли при вестта, че "Златната камера" за най-добър дебютен игрален филм (връчвана от отделно жури, оглавявано от актьора Тим Рот) отива при Beasts of the Southern Wild, магическия дебют на режисьора Бен Зейтлин. Споделяйки пред публиката, че Beasts е първи филм за почти всички участници в него - и пред, и зад камерата, Зейтлин обяви Кан за храм на киното, добавяйки, че "никога не знаеш дали ще имаш шанса да танцуваш в храма."

За първата и последната награда за вечерта - за Beasts of the Southern Wild и Amour, двата най-достойни за отличие филми - дъждът и студът отстъпиха, публиката игнорира разочарованията от иначе посредствения фестивал, и Кан затанцува.