Вие сте съученици, добри познати, роднини или пък колеги, които биха пили по нещо заедно с удоволствие за час-два в някоя слънчева лятна вечер. Засичате се случайно на улицата и отсрещната страна неочаквано изразява небивал ентусиазъм относно идеята да се видите тези дни „нещо на кафенце". Понеже вие сте си съвсем нормален човек, преценявате, че става дума за действително намерение, а не просто за празни приказки, провокирани от криворазбрана вежливост, така че набързо поемате инициативата и фиксирате ден и час за среща.
След известно препотяване и недомлъвки, лицето отсреща се съгласява с широка изкуствена усмивка и умерено прикрито вътрешно раздразнение, провокирано от факта, че разговорът не е приключил, както подобава. А именно - с още малко размяна на безсмислени слова относно това колко искате да общувате във вечно неопределеното, но пък близко бъдеще и последваща куртоазна раздяла.
Е, вече сте се уговорили да се видите. На кафе, на бира, на мол, на кино, някъде... В последния момент той/тя решава, че го мързи/ лошо му е/ не желае вече да излиза/ нещастен човек е и му се седи сам/ време е да подстриже кучето/ предпочита да прекара тези два часа в кроене на пъклени планове за световно господство, докато слуша Цеца на макс в хола и пр.
В това, само по себе си, няма нищо лошо, странно или осъдително. Какво следва обаче в 70% до 90% от случаите при подобен развой на събитията?
В по-адекватния вариант той/тя се свързва с вас, за да предупреди, все пак, че среща няма да се състои. В една идея по-психо варианта - въпросното лице просто изчезва.
Независимо кое от двете се случва, в един момент - предварително или постфактум - отсрещната страна ви сервира някое от следните обяснения за развоя на събитията:
1. Баба ми е смъртно болна
2. Имах покъртително разстройство, ходих в спешното
3. Пребих се по стълбите и лежах 5 часа вкъщи
4. ТОЛКОВА МНОГО ИСКАХ ДА ДОЙДА, ЧЕ ВДИГНАХ КРЪВНО от вълнение и не можах
5. Котката ми е смъртно болна
6. Падна ми ченето
7. Изгубих се по пътя
8. Раждам
9. Умирам
10. Всички изброени
От вас се очаква да повярвате и да се съгласите. Най-вероятно го правите, тъй като с този човек, така или иначе, никога не сте имали искрено общуване и не знаете дали ако точно в този момент понечите да реализирате такова, развенчавайки лъжата, отсрещната страна няма да се метне рязко от балкона и после да ви тежи цял живот. Такива хора истината ги плаши най-много от всичко в този живот.
Не знам как е в другите страни, но у нас представата за добро възпитание и общуването, базирано на непрекъснати, системни и безочливи лъжи, вървят ръка за ръка.
Масово се разсъждава по следния начин:
Aко звънна и кажа: "Бате, спи ми се, не мога сега, сори, дай да го отложим" или просто "Нещо не ми се излиза, прощавай, нека остане за друг път", то ЩЕ ОБИДЯ СМЪРТНО човека, нали, а това не е културно и възпитано.
Ето защо по-необидно, щадящо, и ЕнтелЕгентно е да изплескам една мазна, дебела лъжа, както си правя по принцип. Най-добре да касае здравето, така че просто да е ясно, че съм в безисходно положение поставен и затова така е станало...
Примерът е преувеличен, разбира се, тъй като този тип хора не разсъждават, те просто си действат. Там дилема между лъжа и истина няма. Нещата са ясни и винаги в полза на лъжата.
Цял живот съм се чудила, ако човек и в свободното си време общува по задължение и не смее просто да говори по нормален човешки начин с хората, с които сам е избрал да си лафи за нещата, как, да му се не види, изобщо успява да се справи с напрежението от целия този фалш?
То е ясно, че на работа, ако не ти се ходи, няма как да звъннеш и да кажеш : "Абе, мързи ме нещо", но е много добре поне иначе да общуваш с хора, с които да можеш да си позволиш непринудена комуникация и искрен диалог. Но, да - нека не прекаляваме, важно е човек да е „възпитан", все пак...
Истината е, че ако си склонен да лъжеш за подобни глупости, по принцип си склонен да лъжеш за всичко. Ама всичко. Изобщо въображението ти работи така, че би било прекрасно, ако го вложиш в нещо градивно като написването на сборник с фантастични разкази или друго, което изисква да си измисляш разни неща денонощно.
Колко жалко, че целият този творчески потенциал обикновено отива зян - я за измисляне на малоумни оправдания пред хора, които и без това не ти държат сметка какво правиш с личното си време, я за изграждане на фалшив имидж. Да - хваленето и демонстрациите! Да не ги пропуснем:
Следващият път, когато попаднете на човек, който от нищото започва да ви говори за трите си езика, огромния професионален подем, който изживява, как държи 13 минути планк във фитнеса и колко жени са влюбени в него - имайте предвид, че ако си уговорите среща със същия, може и да не дойде, защото „зълва му е направила лека катастрофа с джипа за 463465476576535765756 щатски долара" и трябва да се отзове... На кон.
И така... Един добре възпитан човек, който просто не умее и не предпочита да лъже, би могъл да изкара солидна част от живота си с наивната идея, че останалите също са честни. Просто защото когато не си лъжец, не може дори да ти мине през акъла, че за огромна част от населението лъжата си е норма на общуване. Тя е навсякъде. В най-дребните неща и в най-значимите. Мнозина на тази основа създават семейства и деца с хора, които изобщо не познават. Други на същата приемат закони.
А ако едно обикновено познанство обаче представлява крехък съюз, който лесно може да бъде преустановен без някакви кой знае колко травматични последици за двете страни, то драмата е тежка, когато човек допусне подобни лица в близкото си обкръжение.
Днес ще ти се обади, за да ти каже, че не може да помогне с изнасянето ти, както сте се разбрали, защото кара случайна баба, намерена на улицата към Пирогов. Утре ще ти поиска 500 лв на заем, които "след месец ти ги връща." Вдругиден ще се окаже, че името му е Стоян, а не Георги...
Така че, да: вие сте съученици, добри познати, роднини или пък колеги, които биха пили по нещо с удоволствие за час-два в някоя слънчева лятна вечер. Но, за да не настъпва още по-тежка обърквация, добре е да се знае - вие не сте приятели. Тц.
