Уди Алън за вярата, остаряването и... футбола

Запитан в четвъртък сутринта дали би било уместно да бъде поздравен за еврейската Нова година, Уди Алън подчерта, че подобни формалности са ненужни. "Не, не, не", казва той с кикот, седнал в офис в хотел Loews Regency.

На 74 години Алън, плодовитият режисьор и емблематичният нюйоркчанин, едва ли е открил религията. Но идеята за вярата изпълва последния му филм You Will Meet a Tall Dark Stranger, който Sony Pictures Classics ще пуснат по кината следващата сряда.

Във филма при разпада на брака на лондонска двойка (Антъни Хопкинс и Джема Джоунс), жената търси утеха в свръхестественото, което има непредвидени последици върху брака на нейната дъщеря (Наоми Уотс) и съпруга й (Джош Бролин).

"За мен," казва Алън, "няма особена разлика между гадател, четенето на късметче и която и да е от организираните религии. Всички те са еднакво обосновани или необосновани, наистина. И еднакво полезни."

Алън разказва за новия си филм, за това как темите от него имат отражение в собствения му живот - и защо той е направил последния си филм в Ню Йорк.

Идеите за свръхестествени сили и предишни животи, или поне хората, които вярват в тях, са централни в последния ви филм. Какво ви заинтригува, за да пишете за тях?

Алън: Интересувах се от идеята за вярата в нещо. Това звучи толкова безперспективно, когато го казвам, но имаме нужда от някои заблуждения, за да не спираме да вървим напред. И хората, които успешно се самозаблуждават, изглеждат по-щастливи от хората, които не могат да го правят.

Познавал съм хора, които са вярвали в религията, или в гадатели. И ми се стори, че това е добър герой за филм: жена, за която всичко се е провалило, и изведнъж се оказва, че жена, която й предсказва бъдещето, й помага. Проблемът е в крайна сметка, че я очаква грубо пробуждане.

Какво ви изглежда по-правдоподобно - че сме съществували в предишни животи или че Бог съществува?

Алън: Нито едно от двете не ми се струва правдоподобно. Имам мрачна, научна преценка за това. Просто чувствам, че това, което виждаш, е това, което получаваш.

Как се отнасяте към процеса на остаряване?

Алън: Ами, против него съм. Мисля, че не е за препоръчване. Не трупаш мъдрост с течение на годините. Само се разпадаш, това се случва. Хората се опитват да сложат приятно лустро върху това - и да казват, че примерно узряваш. Че започваш да разбираш живота и да приемаш нещата.

Но всеки би заменил всичко това за възможността отново да бъде на 35 години. Изпитал съм това, когато се събудиш посред нощ и започваш да мислиш колко смъртен си ти самият - и да си го представяш. И това да те докарва до студена пот.

Това е, което се случва на Антъни Хопкинс в началото на филма - и оттам нататък той не иска да чува от жена си, която е по-голяма реалистка "О, не можеш да продължаваш да правиш това - не си млад вече." Да, тя е права, но никой не иска да чува това.

Дали остаряването е променило вашето творчество по някакъв начин? Виждате ли някаква тъжна замисленост да се проявява в късните ви филми?

Алън: Не, това е проби или грешки. Няма логика, последователност в това, което правя. То е просто това, което ми се струва правилно, подходящо в този момент. Никога в живота си не съм гледал мой филм, след като го завърша. Никога.

Не съм гледал "Взимай парите и бягай" от 1968 г. Не съм гледал "Ани Хол" или "Манхатън", или който и да е филм, който съм правил, след края му. Аз съм като на катогра и бягам по каналите - и ако попадна на някой от тях, минавам веднага през него, защото чувствам, че той само би ме депресирал. И само бих казал: "О Боже, това е толкова ужасно, ако можех да го направя отново."

Наскоро казахте пред европейската преса, че снимането на филми в Ню Йорк е станало твърде скъпо. Смятате ли, че сте направили последния си филм там?

Алън: Първият ми избор винаги ще бъде Ню Йорк. Това би било най-голямото ми желание - да работиш там, където живееш, естествено е голям лукс и привилегия, и със сигурност ще снимам тук отново. Но малкото долари, които имам, водят до по-голям резултат на определени места.

Градовете, за които говоря - Лондон, Париж, Барселона - са много космополитни, и са подобни на Ню Йорк. И тях мога да си разреша малко по-лесно. За мен е чест да снимам в Ню Йорк - и нямам нищо против, че струва по-скъпо. Просто трябва да имам тези пари, да мога да си го позволя.

Винаги ще направя филм в Ню Йорк за $15 млн., който бих могъл да направя другаде за $12 млн., ако обаче имам $15 милиона. Но ако нямам нужните пари, той просто не е по джоба ми.

Не е ли ситуацията такава, че тези европейски градове са ви разпънали червения килим, докато Ню Йорк ви приема като даденост?

Алън: Ню Йорк винаги ми е сътрудничил, помагал е, за мен е удоволствие да снимам там. Но европейските страни осигуряват огромни мащаби на сътрудничество. Все още понякога се налага и да режа от моя филм, за да работя там. Винаги работя с по-малко пари, отколкото са ми нужни. Това е аксиома.

Когато имате свободно време между проекти, както имате в момента, как го прекарвате?

Алън: Правя обичайните неща. Водя децата си на училище сутринта. Разхождам се с жена ми, свиря с моя джаз-бенд. А и трябва да съм на бягащата пътечка, да вдигам тежести, да поддържам форма, така че да не ставам по-грохнал, отколкото вече съм.

Общо взето не гледам големите холивудски филми. Гледах Winter's Bone овзи ден и много харесах филма, харесах всички актьори. А когато бях в Париж, имах шанса да чета малко - Толстой и Норман Мейлър. Неща, които са ми убягнали през годините.

Донякъде очаквах да ви видя на 12-часовата постановка на "Демони" на Достоевски, което фестивалът в Линкълн Сентър организира през лятото.

Алън: Не, не, аз съм човек без такива културни интереси. Чета този материал по-скоро по задължение, отколкото за удоволствие. За мен удоволствието е бира и футболен мач.