Марк Джералд е фотограф, но същевременно и психоаналитик. Ако го запитате как му е хрумнала идеята да прави портрети на своите колеги в кабинетите им, обединени в серията "В сянката на кушетката на Фройд," той ще ви разкаже, че мотивите му са били и сложни, и в някаква степен много задълбочени.
"Кабинетите винаги са били интересно място за мен, докато пораствах. Баща ми бе дипломиран експерт-счетоводител и имаше собствен офис и кабинет. Обичах да ходя при него и да виждам вратата от матирано стъкло и името му, изписано опред, и всички машини за пресмятане и контейнери с наострени моливи. Беше като съвсем друг свят," казва Джералд.
Като възрастен, Джералд осъзнава, че малко хора имат възможността да надникнат в света на психоанализата
А тя е сфера, често скрита от конфиденциалност и замъглена от остарели стереотипи. "За мен психоанализата е изключително жива и съвременна, но масовата култура и някои кръгове на занимаващи се с психично здраве тя се приема за нещо много остаряло - нещо от XIX век, което е минало през златната си епоха и вече е приключило. Не чувствах така нещата," казва той.
"Хората, които виждах да навлизат в областта, бяха много разнообразна група от индивидуалности и това по никакъв начин не биваше разкривано в масовата култура и филмите. Там винаги психоаналитикът беше стар бял мъж с брада, говорещ с европейски акцент и през повечето време безмълвно водещ си бележки. Исках да покажа какво аз самият наблюдавам и изживявам," казва той.
Джералд е учил фотография в колежа, но след като му хрумнала идеята за този проект, той започнал отново да я изучава, за да разбере повече за осветяването и други полезни техники. Той е започнал снимките от серията преди повече от десетилетие, и оттогава насам е снимал психоаналитици по цял свят.
"В един момент започнах да осъзнавам, че има нещо познато във всички кабинети - идеята, че във всеки от тях има кушетка, че почти всички съдържат библиотеки с книги и почти всички имат някаквъв вид произведения на изкуството или артефакти. И все пак имаше отличия между различните места, и това донякъде отразяваше някакъв аспект на човека, който беше там," казва Джералд.
Някои от позиралите пред камерата на Джералд са негови приятели, или приятели на приятели
Други са хора, които той среща на конференции, или уважавани специалисти в областта, на чийто принос той държи да отдаде признание. Като цяло той установява, че колегите му охотно са се съгласявали да участват в проекта - факт, който може да изненада хората, които не познават психоналитиците по начина, по който ги познава Джералд.
"Като група, едно от нещата, които характеризират психоаналитиците, е тихото и внимателно слушане, това да възприемаш като слушател и наблюдател живота на хората, това да се слееш с фона. Но психоаналитиците всъщност имат огромен интерес към това да бъдат виждани," казва той. "За това доста допринася и фактът, че освен фотограф съм и колега-психоаналитик, така че има усещане, че аз съм част от техния свят и добре разбирам какво означава да бъдеш виждан и възприеман в такава роля.
При всички случаи обаче е вълнуващо да знаеш, че психоанализата започва да става по-открита към света. Идеята, че като аналитик ти си анонимен, че си табула раза, празен екран, се признава като мит. Вместо това психоаналитиците вече биват възприемани като реални хора, с всички характеристики, които те правят личност и ти придават индивидуалност."
