Писмо до детето, което не пожелахме да имаме

Текстът е публикуван в онлайн изданието на британския вестник The Guardian. Писмото е изпратено от читател в редакцията на медията.

Миналата година една приятелка изпрати до мен и баща ти коледна картичка, в която ни пожелава спокойствие и радост. Под новостите около нея, свързани с двете й малки деца, тя беше написала, че през последната година е изпитала много радост, но твърде малко спокойствие.

Ние с баща ти избрахме спокойствието пред радостта. Ето защо ти не съществуваш. През повечето време, когато сме у дома и ни е тихо и спокойно, докато се наслаждаваме на свободата, която носи отсъствието на деца, съм щастлива с решението ни.

Но понякога се чудя на какво обърнах гръб и и какво ми липсва.

Никога няма да знам какво е да те прегръщам силно и да се чувствам изпълнена с любов към теб, толкова силна, че нищо да не може да я измести.

Няма да знам какво е да се притискаш в мен на дивана, докато разглеждаме заедно книжка с картинки. Няма да помирисвам косата ти, още мокра, защото не мога да те убедя, че трябва да я изсуша.

Няма да се взирам в искрящите ти кафяви очи, същите като тези на баща ти. Вместо това избрах да топля скута си с мъркаща котка.

Няма да се ужасявам в момента, в който малката ни, внимателно обзаведена къща се напълни с лего и играчки догоре. Перушина, камъни и други съкровища, събрани по време на неделните следобедни разходки дори няма да се доберат до первазите на прозорците ни,

Диванът ще си остане цял и без петна.

Вече ми липсва да седя с теб на масата в кухнята. Щяхме да украсяваме сладките заедно. После ти щеше да изровиш от някъде разни кутии, да ги залепиш и оцветиш в сребристо като робот, а баща ти щеше да се ядосва, защо иска крайният резултат да изглежда добре, а това няма как да е така, защото ти щеше да си само на 4.

Перфектно подстриганата морава в двора ни няма да бъде безжалостно изровена по време на необуздани игри с топки, когато изпускаш всяко подаване. Цветята няма да са откъснати от любопитната ти ръка.

Няма да се подсмихвам, докато баща ти нравоучително се опитва да ти обясни разни важни неща от живота със супер сериозен тон. Той никога няма да те повдигне на ръце, за да можеш да видиш какво се случва през оградата или пък на сцената, където някой пее.

Мястото, където работя у дома, ще си остане подредено и само за мен. Няма да се наложи да се чудя къде да си сложа нещата, заради липса на пространство от детски играчки или да се притеснявам къде ще настаним по-малкия ти брат, ако решим, че вече е време и за него...

Дните ми ще останат не особено организирани и изпълнени с възможности. Няма да ми се налага да си говоря с другите майки пред училище.

Аз и баща ти ще можем спокойно да продължим да споделяме взаимната си привързаност невъзпрепятствано. Ще правим точно каквото си искаме, когато си поискаме. Никога няма да се тревожим, че може би не си говорим по подходящ начин пред теб.

Да, ние направихме нашия избор. Не можех да се реша да те имам и после установих, че страховете ми са до известна степен оправдани. Не искам да те обвинявам за всичките притеснения, които неминуемо ще донесеш със себе си.

Но част от мен вече съжалява за това решение. Защото никога няма да знам дали избирайки този спокоен, подреден живот, не изпускам най-чудовищно вълнуващото хаотично и водовъртежно приключение с най-забавното и прекрасно същество на света.

Анна Фиш