Текстът е публикуван в онлайн изданието на британския вестник Гардиан. Писмото е изпратено от анонимен читател в редакцията на медията.
Срещнахме се през 1985-а година и с ентусиазма на младите си и свободни сърца се влюбихме. Щяхме да сме все така забавни, алтернативни и непокорни. Щях да ти родя красиви бебета. Щяхме да живеем в къща с изглед към морето. Щяхме да сме щастливи и недостижими.
Оженихме се през 1987-ма. Големите мечти бяха заменени от нормални работи. Бяхме екип. Здрав и стабилен. После се оказа, че не мога да имам деца. Беше съкрушително. Но беше поносимо, можеше да осиновим.
След това дойде и новата ти работа в театъра. Налагаше се да работиш в друг град от понеделник до петък. Пътуваше твърде много, за да се отдадеш на процеса по осиновяване. Съгласих се. Можеше да почакаме.
После настъпи и странното ти настроение, твоята необичайна потайност. Избухливият ти характер. Непрекъснатите ти извинения да останеш далеч от мен през уикендите.
Заключението ми беше: някой друг отнема усмивката ти от мен, някой ми взима любимото същество. Опитах се да компенсирам като се държа по-мило с теб. Опитах се да изглеждам по-добре за теб, да съм по-хубава.
И един ден през 2002-а година реши да сe разкриеш. Да признаеш, че си хомосексуален. Започнах да осъзнавам колко ужасно се беше държал с мен през годините - това, че пред хора беше добър, а на 4 очи изливаше цялата си вербална и веднъж-два пъти физическа агресия.
Шокът и страхът да не остана сама след признанието ти бяха смекчени от чувството за освобождаване от болката.
Въпреки това, когато си тръгна, се смачках с хапчета и алкохол, вярвайки, че аз съм виновна за всичко. В крайна сметка бяхме заедно цели 17 години. Приятелите ми подкрепяха, но и питаха опулени "Как си могла да не узнаеш по-рано?" Да, как можах...
След отчаяния ми опит за самоубийство попаднах в болница на лечение и последва година на срам, срината самооценка и живот със статуса на жертва, докато не се уморих окончателно да бъда на дъното.
Психотерапията ми помогна да осъзная, че потисканата ти сексуалност не е оправдание за отношението ти към мен през всички тези години. Надявам се да си си осъзнал, че не можеш да ме обвиняваш за това, че очаквах ти, моят съпруг, да бъдеш хетеросексуален.
Въпреки това виждам определени неща ясно: всеки ден търпях, не се застъпвах за себе си, оправдавах грубостите ти пред приятелите и семейството си... Пасивност, която съм научила от милата си майка.
Виждам, че можеше да си добър с мен, да ме подкрепяш през ужаса на безплодието и загубата на брат ми... Но не беше.
Надявам се, че ще настъпят времена, в които на никой хомосексуален човек няма да му се налага да живее в лъжа, да прикрива истинската си същност и това да води до все повече гняв.
Дано настъпят времена, в които хората с различна сексуалност няма да пропиляват собствените си животи и тези на своите партньори с празни обещания и прояви на емоционална жестокост към онези, които твърдят, че обичат.
Не съм наясно с мащабите на вътрешните ти войни, само с последствията от тях. Знам, че и двамата живяхме половинчати животи. Никога не говорихме за това.
Накрая събрах куража да прекратя всякакъв контакт с теб още през 2004-а. Чувам, че живееш по нов начин, който ти подхожда и че все пак си питал за мен...
Моля те, бъди щастлив. Избирам да забравя, че съм била омъжена, че всичко това се случи. Избирам да забравя теб.
Сега съм с един прекрасен мъж, джентълмен. Така че, благодаря ти.
