Не всеки, който плаче, е истински скърбящ. И не всеки, който кърви, ще умре. Има скрити сълзи. Понякога кръвта не се вижда. А понякога дори не можеш да плачеш и да кървиш. Защото това е способност на живото тяло. Понякога сякаш си роден, без да си жив. Или просто си мъртъв. От мъка.
Есен, палитра от листа, слънчеви следобеди... Изглежда всичко може да бъде понесено по-леко, когато времето е хубаво - самотата, тъгата. Всъщност защо понесени?
Колкото повече живея, толкова повече разбирам, че те не са миг или случка, които - ако затворим очи, биха отминали. Те са лайтмотив, една тънка, иманентна, спотаена мелодия, която се вплита между прешлените на живота. Просмуква се в тях и ги напуска едва когато и последната капка живост се изцеди от пръстите ни.
Създадени сме самотни
Ние сме създадени самотни и оставаме такива, колкото и да се борим, и да се сгушваме в нечии ръце, чиито фамилии да сложим зад името си, какъвто и статус да придобием.
"Като човешки същества всички ние - и мъжете, и жените, изпитваме недостиг, липса на нещо. Именно това ограничение ни тласка към търсенето на другия и творческото създаване на взаимното общуване", казва италианският психоаналитик Лаура Тоньоли.
Самотата бележи всичките ни търсения, всичките ни лутания, всички копнежи. Защото има неща, пред които трябва да се изправим и с които трябва да се справим сами. Какво ще направим с тази мелодия - мелодията на нашия живот, как ще я интерпретираме, как ще я представим - на другите, но най-вече на себе си?
Какъв ще е смисълът да я свирим, дали ще намерим как да я преработим в наша собствена версия и дали ще го направим - или непрекъснато ще се опитваме да повторим нечие друго бляскаво изпълнение в отчаяния опит да станем велики и харесвани. Предизвикателство, което ни прави способни или неспособни да живеем.
Ако говорим за онова, което се случва в душата ни като за мелодия, може би ще бъде по-поносимо. Иначе изглежда трудно, плашещо. Защо?
Срам ли ви е, че душата ви боли
Психолог, психотерапевт, психоаналитик, психиатър... В нашата култура това все още са странни, чужди, все още ползвани като взаимозаменяеми понятия, но обединени от неяснотата и ужаса, който вдъхват. В България все още масово културата не позволява разпознаването на тези специалисти извън пределите на крайности - обръщаш се към тях, ако си много болен, разбирайте луд или ако се глезиш - оправдаваш природния си мързел с термини като "депресия" или "хистерия".
Ако за поколението на нашите родители "срамни" са били болестите, предавани по полов път - сякаш сексуалността е нещо, което априори се предполага да не е част от човешките характеристики, за нас - поколение, смятащо гордо себе си за свободно, без предразсъдъци и усвоило сексуалната разкрепостеност , "срамни" се оказват... болестите на душата. Това на практика означава, че човекът като цяло, а в частност и самите ние за себе си, оставаме все толкова чужди и непознаваеми.
Различното плаши. То е непонятно и по принцип предпочитаме да се правим, че не съществува. Твърде страшно е да срещнеш луд човек на улицата - не си даваме сметка, но причината е в усещането, че няма как да го разбереш. Изглежда невъзможно да се ориентираш и така да предприемеш определена тактика.
А когато се повдигне въпросът за лудостта вътре в нас? Това ни кара да се вкаменим от ужас и да побързаме да отминем мисълта. Онова, което прави тайната страшна, е самата тайнственост. До мига, в който се отнасяме като "нещото, за което не бива да се говори", то ще продължава да буди страшни фантазии и да изглежда непристъпно.
Ако обаче се осмелим да следваме човешката си чувствителност и в същото време да приемем да бъдем образовани не само по отношение на нещата вън от нас, но и на тези в нас, вероятно ще открием, че всичко е съвсем възможно за разбиране.
Човекът не е само тяло. И болестта не винаги е само в него. Понякога болестта е в начина на мислене. Понякога е в самата болка. Ще си позволя един малко краен пример, понеже неговата яркост го прави ясен: за посттравматичния стрес казват, че хората излизат от войната или ранени/мъртви, или полудели. Това на практика означава, че максимата: "Всичко, което не те убива, те прави по-силен", означава, че всичко, което не ни е убило мигновено или не ни е нанесло рана, ни кара да полудеем.
Оцелелите плащат с лудост. Изглежда, че животът - истинският живот, който непрекъснато ни предизвиква и е свързан с непрекъснатото губене на нещо, което сме искали - е просто несъвместим с живота...
Какво може да се направи?
Цивилизоваността на едно общество се характеризира не само с неговото благоустройство или благосъстояние. Тя се определя най-вече от степента, в която то се е придвижило от оцеляването и запазването на живота на хората, които го съставят, към подобряване качеството на този живот.
За мнозина все още е труден въпросът кога е добре да потърсим консултация с психотерапевт, макар тази професия вече да има своята история и години на развитие и в България. Отчасти неяснотата, отчасти страхът от това, което се случва или би могло да се случи, ни пречи да реагираме адекватно в ситуации, когато сме обезпокоени, усещаме себе си несправящи се, не в кондиция и не в състояние да поддържаме нормалните параметри на ежедневното съществуване - удовлетвореност от работата, активност, поддържане на социални контакти, бодрост и креативност.
В повечето случаи тревогата е толкова по-голяма, колкото по-близък е човекът, с когото това се случва. И в частност особено силна, ако става въпрос за самите нас или нашето дете, например.
По силата на неписани правила смятаме, че денталната болка или грипът са важни, а депресията, нарушенията на съня, усещането за неудовлетвореност и други, по-трудни за понасяне симптоми, са нещо, с което трябва да се справим сами - за да не ни сметнат за глезени, за луди, за неспособни.
В определен аспект обаче истинската култура на съвременния човек е свързана със способността му да отчита промените в живота си и да се грижи за себе си. Поне да се старае да обръща внимание на червените лампички, сигнализиращи тревога.
Да потърсим консултация за себе си или за детето си не означава да признаем, че не се справяме, а е начин да покажем своята загриженост и да се опитаме да реагираме разумно - както бихме направили, ако ни боли гърлото, например.
Както за определено физическо заболяване съществуват различни терапевтични схеми - различни медикаменти, комбинирани по различен начин и с различен прием, психотерапевтите имат различни подходи към това, което заявяваме като проблем.
"Въпреки цялото медицинско знание - пише френският психоаналитик Катрин Вание - когато две бебета са родени в едно и също състояние, какво може да обясни, че при равни условия някои деца започват да декомпенсират и да се влошават, докато други могат да излязат много добре. Всяко тяло е различно и всяко тяло реагира по различен начин на грижите. Трябва да се реанимира и желанието на това бебе да живее. За да се живее, трябва да има нещо, което да те кара да живееш. Понякога няма такова нещо и дори бебе, което тежи 500 грама, го знае."
Пролетна умора, депресия - какво означават тези думи? Какво кара някого да се чувства недобре, да се чувства потиснат, нещастен, самотен или неспособен да се вписва в общоустановения ред на социума? Какво кара един човек да полудее? И защо, след като всички сме хора, това е срамен въпрос.
