Текстът е писан за сайта Въпреки.com
Напоследък се вдигна доста шум около паметника на цар Самуил, разположен до църквата Света София в столицата.
Между това, друго едно събитие в културния ни живот, не по-малко ако не и по-важно и значимо, което се случи съвсем неотдавна само на някакви си 200 м от статуята на българския владетел, беше подминато с почти пълно мълчание.
Събитие, което има, по мое скромно мнение, далеч по-обемен дискусионен потенциал, отколкото въпросът с паметника.
Защо ли? Може би, защото Самуил е пред очите на всички, а в музея човек трябва да влезе специално и целенасочено. А може би има и други причини...
Заинтересованият и сведущ читател ще се досети, че става дума за откриването на обновената експозиция на Националната галерия, наречена „Квадрат 500".
Работата по ремонта на сградата и пренасянето на фонда от бившия царски дворец и от НДК в новата обновена сграда се проточи дълго и беше свързана с голяма по обем и като цяло твърде неблагодарна работа. Междувременно се сменяха комисии, различни ръководни състави, директори, временно изпълняващи и т.н. и т.н.
Трябва да се признае, че реконструкцията и обновяването на Националната художествена галерия, както и откриването на новата експозиция се оказа твърде сложно дело, още повече че всичко това не беше предшествано или съпроводено от предварителна подготовка и от публичен и професионален дебат.
Ако се вгледаме по-внимателно в практиката на по-развитите и напреднали държави, към които уж сме се устремили, ще видим, че при решаването подобни общонационални задачи с висок градус на обществен интерес и с голям духовен и културен заряд, се мобилизират усилията на значителен брой професионалисти, а понякога и на по-широки кръгове заинтересовани граждани.
Така е по света, но не у нас. Тук това не се случи.
Беше пропусната възможността, далеч преди откриването на новата експозиция, нейният проект да бъде всестранно обсъден и приет със задължителните в подобни случаи аргументирани изкуствоведски разработки (концепции, експозиционни и тематични планове и т.н.).
У нас съществуват и функционират, както е добре известно, Институт за изследване на изкуствата към БАН, катедра „Изкуствознание" в Националната художествена академия, Департамент „История на културата" в НБУ, Национален комитет на ICOM и т.н.
Човек е в правото си да се запита, в края на краищата, защо държавата харчи пари за обучението на изкуствоведи и специалисти в областта на музейното дело, след като не желае или няма възможност, по неведоми причини, за използва техните познания?
След като експозицията беше открита, стана ясно, че при сегашните условия Националната галерия разполага със значително по-голяма и по-разгърната площ, за да покаже своите колекции.
В това отношение сградата, безусловно, има редица предимства пред бившия дворец. Наличните зали дават възможност за експонирането на колекциите в по-пълен вид, с включването на редица творби, малко познати или непознати не само на широката публика, но дори в някои случаи и на специалистите.
Сливането на двете галерии обаче не предполага автоматично и сливането на експозициите им.
Ето защо най-сериозни резерви и възражения буди, според мен, съвместяването на нашите и чуждите художници. Не мога да се сетя да съм виждал нещо подобно в някоя друга национална галерия.
Свободното съжителство на автори като Морис Дени и Феликс Волотон до Иван Бояджиев и Гошка Дацов, на Сирак Скитник до Йожен Кариер, на Моис Кислинг до Карл Йорданов и т. н. и т. н. т. е нещо любопитно, но е неиздържано от изкуствоведска и музеологична гледна точка, защото не е подкрепено от съответните доводи и аргументи. Списъкът на неочакваните съседства на най-различни автори и картини може да бъде значително удължен.
Ако ставаше въпрос за изложба - да, но музеят е нещо различно.
Не е ясно какво се цели с тези съпоставки. Дали това е поредният повод за пробуждане на национална гордост, че „и ний сме дали нещо на света"?
Или пък идеята се свежда до това да се разкрият някакви паралелни тенденции и насоки между нашата и чужда живопис? За какво свидетелстват те? Можем само да гадаем.
Възможни са и други асоциации - все едно да пуснем в игра „А" отбора на България с „Б" или „В" отбора на чужденците и смело да заявим, че „нашите" по нищо не им отстъпват, дори понякога са и по-добри от тях.
Какъв смисъл има в това?
В малка страна като нашата, зрителите влизат в Националната галерия, за да се запознаят с историята на българското изобразително изкуство. Именно изкуството създадено в България представлява основен интерес и за чуждестранните зрители.
Дори хипотетично да приемем, че е възможно подобно съвместяване в една редица на български и чужди художници, трябва да е ясно, че за да бъде спазен последователно принципът на съжителството, той следва да бъде проведен равномерно в цялата експозиция, а това не е възможно.
В такъв случай, например, Джовани Росо трябва да бъде сложен до Захари Зограф, защото и двамата са представители на Възраждането - съответно в Италия и в България.
А би ли издържало чуждестранното изкуство на подобни съпоставки?
Както е известно, повечето от творбите от колекцията на вече бившата Националната галерия за чуждестранно изкуство от различни европейски художници, освен че отразяват вкусовете и предпочитанията на онези, които са осъществявали откупките, са обусловени и от сравнително ограничените финансови възможности на държавата, както и от специфичните особености на пазара през 70-те г. на миналия век.
Следователно за цялостна и пълна съпоставка по принцип не може да става дума.
Налице са и други проблеми, които очакват своето решение в бъдеще. За съжаление настоящата експозиция не притежава ясен маршрут, така както е във водещите световни музеи.
Тя не е структурирана по нито един от приетите в съвременната музеология признаци - хронология, жанрове, стилове, течения, направления, евентуално индивидуални представяния. Едни и същи автори се разполагат на различни места и т.н.
При това положение трудно могат да се водят учебни и образователни занятия - а това е една от основните функции на всеки един музей.
Ние сякаш по инерция се вглеждаме почти изключително във визията, която носи експозицията и забравяме за многобройните други предназначения на една подобна институция - образователна, информативна, опазване на наследството и т.н.
Новата галерия не дава отговор и на друг съществен въпрос - как се съотнася с експозицията на вече наличните „Музей на социалистическото изкуство" и „Музей на съвременното изкуство"? Получава се абсурдната ситуация за един и същ период (примерно 60-те - 80-те г. на 20 в.) в София да съществуват два национални музея! Дори да приемем, че става дума за филиали, въпросът пак остава висящ.
А каква е съдбата на декоративните или декоративно-приложните изкуства? Един много важен дял от визуално-пластичните изкуства в България се оказва напълно игнориран. Между впрочем, ако вземем пример от Париж, там съществува отделен музей на декоративните изкуства.
Съществен е и въпросът за селекцията на участващите в експозицията художници, за степента на представителност на творбите, за пропорциите между авторовите участия.
Въпросът дори не се свежда до това защо е включен x, а не y, макар че и това не е без значение.
Всички тези, а и други въпроси няма как да не възникнат в публичното пространство, тъй като те произтичат не от някакво абстрактно желание за омаловажаване на стореното, от капризи или от произволни субективни желания, а са резултат на безпристрастен и добронамерен изкуствоведски анализ.
При все това не би следвало да бъдем максималисти и да искаме всички тези пожелания да се превърнат като с магическа пръчка в действителност. Убеден съм обаче, че в интерес на всички нас е тези въпроси да се поставят конструктивно и своевременно за да се вземат пред вид в работата, която тепърва предстои да се върши.
Въпреки сложността на идните задачи аз съм оптимист.
В галерията работят много добри специалисти - изкуствоведи, реставратори и музейни куратори. Немалко от тях са сравнително млади колеги.
Те са освободени от предразсъдъците, зависимостите и предубежденията на хората от моето поколение и са по-добре от нас информирани за нивото и характеристиките на съвременното изкуствознание и съвременната музеология. Ето защо можем да се надяваме на добро бъдеще.
