Светът предлага изобилие от причини за недоволство - бедност, болести, религиозен фундаментализъм, климатични промени, риалити телевизия, съвременна хип-хоп музика...
В малка България обаче усещането за неудовлетвореност е хипертрофирало до гаргантюански размери и се разлива навсякъде около нас.
Отровило е атмосферата като вредна емоционална емисия, бълвана от особено тегаво колективно съзнание, което непрекъснато се захранва с токсичните газове на себеомразата, негативното мислене и разочарованието.
Вземете всички онези статистики, които редовно пласират населението на страната сред най-нещастните на планетата.
На цялата планета!
Не просто в престижния клуб ЕС, където понякога изглеждаме странно и неадекватно, като чалгар в културен шок, случайно попаднал на джаз парти.
На българите явно ни е кофти не само в ролята ни на фискално и ментално обрулена периферия на проспериращия Западен свят, в статично очакване на някакъв Годо, носещ наливно материално щастие на готово.
Скапано ни е в световен план.
Нямаме нужда от граждански войни, епидемии, инвазии и природни катастрофи.
Достатъчно е някой познат да си купи по-голям телевизор или Владимир Кличко да нокаутира Кубрат Пулев и всичко отива по дяволите - обществото потъва в болезнена, но доста плитка интроспекция, която кристализира в заклинанието - „шибаняци сме си и тва е".
Примерите са навсякъде.
„Ей, не се научиха да карат тия мръсни селяни, бе. А, то жена било, какво се чудим. Ей, майка ти тъпанарска", разпадащ се на елементарни частици от гняв и хейт, червендалест таксиметров водач с пулсираща на слепоочието вена, готов за война по време на банална ситуация на пътя.
Яростта на средностатистическия онеправдан шофьор може да се разглежда като екстремна версия на общото чувство за гадост по тези земи.
Някакво кемтрейлс проклятие, спуснато отгоре, пречи на оптималната индивидуална реализация на вечно прецакания българин. Клетникът е оставен без избор и може единствено да се оплаква.
Хленчът има различни проявления - мрънкащо отчаяние, невротично недоволстване, псуваща ярост.
В един момент досадната глава на логиката се надига от прахоляка и пита: „Сериозно ли?". Прекалено често мащабът на проблема не съответства на силата на автоматичната негативна реакция. Ок, разбрахме, господин „Прецакаха ме" - днес не ти е ден. Приеми моята емпатия за това, че онази готина сервитьорка те е отрязала, но спри да приказваш като джихадист на пазара в Исламабад, побъркал се от гледката на женски глезен.
Сега проклинаш света и мразиш всички, но защо не се поставиш мислено на мястото на 15-годишен тинейджър от Демократична република Конго, който току-що е видял как граната разкъсва малката му сестричка на парчета.
Това се отнася и за мацето, което не е доволно от размера на гърдите си и обмисля нахлуване в дебрите на тежката депресия, докато не се появи някой с готово решение на екзистенциалния проблем под формата на кинти за пластична операция.
Хиляди момиченца и жени в ислямския свят са бити, унижавани и изнасилвани ежедневно, докато „нашето" девойче е на ръба на нервна криза, след като си е направила селфи и още няма сакралните 100 лайка.
Да, знам, че давам крайни примери. Някои биха ги определили като популистки.
Но и нивата на инфантилно хленчене в обществото са крайни. По-високи са от рейтинга на Путин в Русия.
Недоволството от неблагоприятните обстоятелства - а такива в България наистина има - може да еволюира в градивна критика, ирония, качествен авто-хумор. Тук се избира най-лесното - оплакването.
Този текст е просто пореден пример.
