Глупавата война срещу моногамията

Невъзможна ли е моногамията? Да, ще ви кажат някои нови книги и статии. След години медийни публикации как да предпазите брака си от изневери, водещите рубрики за жени вече възприемат различен подход.

Той звучи горе-долу така: спрете да се стремите към невъзможната мечта за сексуално удовлетворение с един-единствен човек и започнете да се оглеждате за всички варианти, които се появяват пред вас, когато се откажете от мита за моногамията.

Но, докато прибързано ликуваме с достойните алтернативи на моногамията, дали не обезкуражаваме потенциалните традиционалисти дори да се опитват да я поддържат?

Моногамията е "патриархален мит", пише Стефани Ирис Уайз. А психоложката Вики Ларсън я нарича "културно наложено неприемливо очакване". В "Role/Reboot" Кери Ласки твърди, че "сексуалната ексклузивност", тоест да бъдем изключително и само с един партньор, е "като дъбстепа: тя е просто неразбираема".

Подобни материали се опират на популярни книги, сред които "Пропастта на моногамията: мъжете, любовта и реалността на изневерите" на Ерик Андерсън, както и на бестселъра "Зората на секса: как се чифтосваме, защо кръшкаме и какво означава това за съвременните връзки" от Крис Райън и Касилда Джета.

Андерсън твърди, че мъжете са създадени да търсят сексуално разнообразие - характеристика на нашата биология, която неизбежно прави клетвите за вярност невъзможни за спазване. Той описва моногамните мъже като "сексуални затворници".

Пишейки от по-егалитарна перспектива, Райън и Джета смятат моногамията за неестествена и при жените, като я наричат "изкривена и изкривяваща семейна структура, неприложима за нашия вид".

Вечният въпрос е защо мъжете и жените изневеряват

Те предлагат утешителен отговор. Не е наша вината, че не може да удържим партньорите си да не кръшкат, и не сме само ние виновни, ако кръшнем. Проблемът не е в характера на конкретния човек, а в нашата "мания" по нещо, в което все повече биваме уверявани, че е неестествен и вероятно невъзможен идеал.

Така че е време да спрем да бъдем така строги към себе си, към партньорите си и към Кристин Стюарт. Време е да започнем да разглеждаме варианти като полиаморията (отворена връзка), постоянно членство в сайт за запознанства от типа на OK Cupid или пък щастлива необвързаност.

Без да оплюваме който и да е от тези отлични житейски избори... нека помислим... ако, все пак, сте се ангажирали да бъдете с някого "сериозно, може би завинаги. Защо, въпреки твърденията, правещи изневярата привидно неизбежна и въпреки научните твърдения, че създаването на затворени двойки противоречи на природата ни, това все още остава нещо като идеал?

Отвъд захаросаните успокоения на индустриалната фабрика за валентинки, къде е насрещният удар на все по-често изглеждащите едностранчиво аргументи против каквито и да е шансове моногамията да има шанс за оцеляване?

Тезата, че моногамията противоречи на човешката природа, изглежда е необорима

От друга страна, както Катрин Хепбърн казва на Хъмфри Богарт в "Африканската кралица": "Природата, г-н Олнът, е това, което съществува в този свят, за да се издигнем над него". Издигането над природата не означава непременно да внасяме срам в базовите сексуални инстинкти.

А един от най-базовите съвременни аргументи срещу моногамията е, че тя превръща всички нас в лъжци.

"Пропастта на моногамията" твърди, че в култура, в която сексуалната ексклузивност е нещо ценно, мъжете са "принудени" да дават обещания за вярност, които знаят, че в крайна сметка неизбежно ще бъдат неспособни да спазят.

Андерсън (и неговите поддръжници) отстояват позицията, че колкото по-скоро изоставим този невъзможен идеал, толкова по-скоро мъжете ще получат сексуалното разнообразие, от което се "нуждаят", а жените ще получат радикалната откровеност, която жадуват.

Неустоимият аспект на тези аргументи е, че ако изоставим моногамията, едва ли не получаваме застраховка срещу предателство.

"Войната срещу моногамията" като войната срещу Коледа

Моногамните сякаш продължават да доминират в културния дебат, а тези, които открито отстояват желанието си за алтернативи, все още са обект на опозоряване. Проблемът е, че много малко хора се борят за моногамия (с или без държавно узаконен брак), като само един от многото равностойни варианти.

Моногамията или се представя като идеал, към който всички трябва да се стремят, или се омаловажава като "нездравословна" и "неприемлива" усмирителна риза, която за наше собствено добро трябва да избягваме.

Често изглежда, че единствените хора, отстояващи моногамията, са тези, които твърдят, че тя е единственият морално приемлив (или поне най-здравословният в психически аспект) вариант. Тяхната лицемерна святост ги прави лесна жертва.

Има един очевиден проблем в объркването на лицемерието и самодоволността на традиционните поддръжници на моногамията с идеята за самата моногамия.

Не бъркаме ли идеи и концепции?

Джил Филипович наскоро написа в "Гардиън" много смислен аргумент: "Бракът просто трябва да бъде един от моделите сред многото възможни варианти за човешка близост и силно семейство." Проблемът е, че така и не сме намерили начин да говорим за моногамията като "един от многото модели".

След толкова много години, в които ни е било набивано в главите, че моногамията е единственият приемлив вариант, сега сме изправени пред потоп от книги и статии, твърдящи, че доживотната сексуална обреченост към партньора е нещо, към което никой съвременен мъж или жена не би трябвало да се стреми.

"Оставете хората да правят това, което желаят" призовава Филипович. И тя е права: крайно време е да оставим хората свободно да правят това, което желаят. Само че, докато продължаваме да отстояваме алтернативите на моногамията, омаловажавайки моногамията като абсурдна и неприемлива, все повече се отдалечаваме от момента, в който ще дадем на хората пълната гама от варианти, която те заслужават.