Клюките вършат добра работа

Елизабет Тейлър се нуждаела от незначителна гинекологична интервенция, която изисквала частично обезкосмяване на интимните й области. За целта тя наела мъже - "вагинална охрана", която да я придружи до кабинета на лекаря й и да събере всички косъмчета, които могат да паднат от нея, след което да ги хвърли в боклука.

Тя се опасявала, че служителите в болницата могат да продадат интимните й косми в eBay - или поне така гласи слухът, който някой е дочул от някого. Дори и след смъртта на звездите, слуховете продължават да живеят.

Моралът и религията ги заклеймяват, но клюките си имат и очевидни плюсове

Въпреки че невинаги са свързани със слухове и опозоряване, в исторически аспект клюките са силно ограничавани. Големите религии ги забраняват. Коранът ни предупреждава да не "клеветим", а Тората нарича това поведение "злословене".

Християнството проповядва любов между хората, а не взиране в чуждите недостатъци. Родителите и учителите ни не поощряват клюките. Но въпреки всичко това, поне веднъж в живота си всеки един от нас се е забърквал в тях.

Според нова книга обаче това може би не е толкова лошо. "Другите хора са най-интересната тема," пише Джоузеф Ъпстейн в "Клюката: в преследване на важното", която е смесица между научно-историческо изследване и списък с кирливите ризи на някои знаменитости (като Лиз Тейлър например). Опитният есеист може би е открил нещо важно: многобройни проучвания в областта на психологията и социологията подкрепят неговата теза, че клюките могат да имат и положителна страна.

Клюката е един вид морална санкция за тайни прегрешения

Най-очевидното предимство на клюките (които Ъпстейн дефинира като "двама души, които казват нещо за трето лице, което не бива да се знае от много хора") е, че те разкриват неправилното поведение.

Вземете например аферата Уотърейт, скандалът с Абу Гариб и таблоида "News of the World". И трите скандала се превърнаха в такива, защото някой от вътрешните хора е преценил, че нещо не е наред и е проговорил.

От друга страна, ако в Пенсилвания имаше повече клюки между служителите в колежите и благотворителните организации, може би нямаше да се стигне толкова далеч. Ако свидетелите на бруталното насилие от страна на Джери Сандъски над младите момчета бяха проговорили по-рано пред повече хора, бившият асистент-треньор на отбора по американски футбол на университета в Пенсилвания щеше да бъде арестуван преди поне десетилетие. Дори и капка подозрение и несигурност биха могли да предпазят децата от опасното му поведение.

При много публични фигури (а и при обикновените хора) дори заплахата от разпространение на клюки е достатъчна, за да предотврати лошото поведение. "Ако не се страхувахме от клюките, щяхме да се държим по-лошо," твърди Ъпстейн. И наистина - трудно е да си представим света на политиката без клюки - авторът твърди, че това би било като "целувка без допир".

Вашингтон може да се смята за интелектуално превъзхождащ Холивуд - другата американска Мека на слуховете, но обемът и видът на "кирливите ризи" (флиртовете с чужди мъже/жени, безбожното харчене и злословенето) е еднакъв и на двете места. Клюките са като демокрацията - те поддържат поведението в разумни граници.

Разследващата журналистика и клюките имат твърде много общи корени

Разказвайки историята на клюките, Ъпстейн предлага кратък преглед на това как и кога тази практика се е превърнала в общоприета за политиката - под формата на разследващата журналистика.

Днес ни се струва абсурдно, че в миналото журналистите са защитавали личното пространство на знаменитостите: по време на президентския си мандат Джон Кенеди е забранявал да бъде сниман, докато пуши цигари или играе голф.

Само преди няколко десетилетия, легендите от в. "Washington Post" Боб Удуърд и Карл Бърнстейн са били обявени за радикали не само защото са разкрили престъпленията на Ричърд Никсън, но и защото са огласили публично личните недостатъци на държавния глава. "Четем книги за политиката с голям ентусиазъм," допълва Ъпстейн, "но в тях хората изричат ужасни неща един за друг".

Предъвкването на клюките за другите спомага за социализацията и здравето

Освен обществените ползи от клюките, които Ъпстейн описва, те могат да бъдат изненадващо благоприятни и за нашето здраве и лични отношения. Говоренето зад гърба на хората може да поощри позитивните емоции и психологичното ни благосъстояние.

Например, разговорът с приятели за някой друг ни освобождава от стреса като произвежда високи нива на хормона прогестерон, който ни кара да се чувстваме добре. Това твърди проучване от 2009, проведено в Мичиганския университет.

Злословенето може да заздрави и самите връзки между хората, както е установило друго изследване от 2006, направено в Университета в Южна Флорида. Същите учени наскоро открили, че непознатите изграждат по-качествена комуникация помежду си заради негативните си убеждения. Мразите да чакате по опашки? И аз така.

"Споделеното нещастие може да превърне непознатите в приятели по-бързо," твърди Дженифър Босън, един от авторите на гореспоменатото проучване и професор по психология. Тя обяснява този факт с това, че хората се възхищават на чуждата готовност да се действа против общоприетите социални норми. Клюките правят хората да изглеждат истински и сходни на нас самите.

Ако подбирате добре компанията, в която споделяте клюки, може да израснете в кариерата

Освен това, те могат да подобрят социалния ни статус - и дори кариерата ни. Босън дава за пример Алис Рузвелт Лонгуърт, дъщерята на Теодор Рузвелт, която се превръща в знаменита фигура за вашингтонския елит с мотото си: "Ако нямате нищо хубаво за казване за някого, елате да седнете при мен".

Тя се намества в подходящите компании и говори с всеки, който е готов да я чуе. Драматургът Лилиън Хелмън е известна с острия си език, който може би е спомогнал немалко за успеха й. Ъпстейн разказва неприлична история, в която Хелмън коментира необикновено високата съпруга на биографа на Кенеди - Артър Шлезинджър, с въпроса: "Как ли се катери по нея, за да я целуне?"

По много начини клюките издигат тези, които ги владеят най-добре. Ъпстейн отбелязва "великите клюки на Западния свят", всяка от които развива този "занаят" още повече. Херцог Дьо Сен-Симон си е водел пикантни дневници за чуждите грешки, които впоследствие се превърнали в негови мемоари, а Уолтър Уинчъл е родоначалникът на клюкарската рубрика в пресата.

Клюките се превръщат в терапия за Барбара Уолтърс, а за Тина Браун те стават дори нещо повече: професия. Ъпстейн отчита ролята на клюките при вдъхновяването на някои от най-великите литературни творби, които често са изпълнени с пикантни анекдоти или компроментиращи откъси. Джон Ъпдайк веднъж нарича ревютата на книгите "клюки от най-висша форма".

Наблюдението на Бенджамин Франклин, че "трима души могат да пазят тайна единствено ако двама от тях са мъртви," може би изглежда саркастично на пръв поглед - но вероятно именно в него се крие тайната как да пазим тайни.