Миналата седмица карах малогабаритната си кола из софийските булеварди и точно пред входа на Южния парк се престоих за десен завой към квартал "Стрелбище". В момента, в който светна зелено, изневиделица от единствената лента за завой наляво изскочи някаква голяма кола, със свистене на гуми подхвана моя завой и ме засече така, че спрях на нокът от боята й.
Ужасно изплашена от това, което можеше да се случи, натиснах клаксона и размахах ръце от купето в желанието си да получа някакво обяснение. Шофьорът ме погледна в огледалото си за обратно виждане, вдигна дясната си ръка и енергично я завъртя наляво-надясно в значение "ти си луда, ма".
Можех просто да пратя една сочна на глас от моето си купе и да се опитам да забравя за случилото се, както обикновено. Този път обаче нещо ми стана. Кръвта ми запулсира в слепоочието, въздухът взе да излиза от носа ми със свистене, а ръката ми от само себе си се сви в юмрук. Точно в този момент следващият светофар ни заклещи в червеното си и оня, дето ми показваше, че съм луда, чинно и почтено спря с голямата си кола.
Спрях зад него, изключих двигателя, излязох от колата, с един скок се озовах до прозореца му и като истинска мутра просто рязко отворих вратата му. Мъжът беше на около петдесет, слабоват, с тъмни очила, които веднага си представих как свалям и демонстративно счупвам на две под носа му. Вместо това обаче започнах да му искам обяснение, крещейки, като при цялата ми разпенявеност продължавах да му говоря на "Вие".
Той беше толкова изумен от неочаквания порив на една дребна и физически далеч невнушителна женица като мен, че взе като ученик да се обяснява, повтаряйки мантрата "Ма какво толкова е станало?!". "Трябваше да стане ли?!", парирах го аз и докато мозъкът ми калкулираше опасността и преценяваше каква да е следващата ми крачка, светофарът светна зелено.
Треснах вратата му с цялата сила, на която съм способна, и понеже ми се стори недостатъчно, забих един мощен шут в задницата на колата му, който обаче, въпреки силата си, не постигна никакъв резултат. Мъжът тръгна припряно напред с очевидното желание просто да се разкара от тая луда жена и нейния пътен скандал, а аз - успокоена и вдъхновена от спонтанната си дързост и смелост - победоносно напуснах сцената с моята малка, градска колица.
Чак тогава се замислих.
Всъщност изобщо не се гордея от случката. Даже ме е срам. Можех просто да посвиря с клаксона зад колата на нахалника и да перя ръце в знак на учудване. Можех и аз да си завъртя ръката наляво-надясно или пък да му се изплезя, знам ли. Можех, но не ми беше достатъчно. Не и този път.
Сигурно защото само в този ден вече бях срещнала челно поне още трима-четирима, които приемаха малката ми кола за невидима и ме засичаха, изпреварваха и притесняваха. Може би просто ми беше дошло до гуша от факта, че почти няма ден, в който да съм на пътя и да не отнеса куп вулгарни пожелания, свързани с части от тялото ми, цвета на косата ми или покойната ми майка.
Казано честно, извадих голям късмет с притеснения шофьор с тъмните очила, който като по чудо не измъкна отнякъде някоя бухалка и не ми разби предното стъкло или просто не се пресегна да ми плесне два шамара, докато се пенявех с моето "Как не ви е срам, господине?!" пред вратата на автомобила му. От всичко това нямаше нужда.
Осъзнах, че в този момент, както и в още много от ежедневния ми градски български живот, аз ставам жестока. Проявявам такава глупава и неконтролируема нецивилизованост, че когато я осъзнавам, сама се плаша от себе си.
Живеем в огромно ожесточение.
От ден на ден ставаме все по-лоши и все по-озлобени. Всяка добра новина за някого приемаме с "голяма работа!" и търсим под вола теле, за да докажем, че никой не е заслужил хубавото, което му се случва.
Мразим съседа, ако синът му е станал богат, известен или и двете.
Клюкарстваме за колежката, ако се е издигнала в служебната йерархия и сме сигурни, че или спи с шефа, или някой важен стои зад гърба й. Не казваме "добър ден", защото що пък на някого ей тъй денят да е добър?! Не се извиняваме, не употребяваме "моля" и не се усмихваме, за да можем да поддържаме гадното чувство един в друг и отчетливо да си демонстрираме колко се ненавиждаме.
Когато направим забележка на младата сервитьорка в близкото кафе, че около чашата, която ни е сервирала, има червило, тя вероятно ще си завърти отегчено очните ябълки и вместо "извинете!" ще си навири носа, а после просто ще се изплюе в новата чаша.
Ако помолим учтиво таксиметровия шофьор да кара по-внимателно или да не пуши в колата, докато сме го наели да ни вози, почти сигурно е, че ще закове спирачки, ще ни напсува с цялата си просташка страст и ще ни изхвърли от возилото си.
Забелязали ли сте например как се движим по тротоарите в градовете? Когато вървим едни срещу други, никой не прави усилие да мръдне една крачка встрани, за да мине другият. Ако сте с бебе в количка или водите малко дете, има по-голяма вероятност на вас да ви направят място да минете.
Обаче ако водите куче, лоша работа! Човекът отсреща се нахъсва като бик на червен плащ, навежда глава с рогата напред, слага си сърдитата физиономия и започва да пори пространството към вас, сякаш от това зависи животът му. В тази така тъпа битка за надмощие и демонстрация на важност няма как вашият невинен домашен любимец да спечели симпатии и крачка встрани - самото му присъстие на тротоара вече е ядосало съгражданина и му е дало още основания искрено да ви мрази.
Не знам дали българите сме грубияни по принцип или станахме такива. Помня, че едно време и родителите ми коментираха разни случки, свързани с българската лошотия и озлобление. Струва ми се обаче, че в годините на надежда след промените имаше време, в което някак повече се усмихвахме и някак повече един друг се уважавахме като хора. При все, че възпитанието, сдържането на нервите и добронамереността не са най-силните характеристики на националния ни характер.
В последно време живеем в джунгла. Готови сме да се бием като зверове за заето паркомясто. Псуваме се от балконите, блъскаме си вратите на асансьорите под носовете, доволно се усмихваме, ако се пльоснем на седалката в метрото току пред някоя бабка. Не, че тя ще ни остане длъжна, де - съвсем вероятно е да отпочне такава вулгарна реч, че ушите да ти изгорят от неудобство. Бием децата си, нервничим на възрастните и болни хора, дори жените едни на други си размахваме средни пръсти от колите.
Преди няколко дни излитах от софийското летище. На контрола за сигурност имаше солидна опашка, която на всяко международно летище по света би изглеждала като репетиция. Няма да описвам с каква дървена физиономия и тотално пренебрежение служителите от служба "Сигурност" даваха нареждания на пътниците - то е ясно, че бидейки част от интериора на летището, те много трудно понасят приятните пътешественици, които дневно преминават през тях. Не ми се говори и за откъслечните заповеди на английски от типа "гив белт, гив, гив" (това с протегната напред ръка и мърдащи се пръсти), нито за дъвките в устите и вътрешноведомствените майтапчета. Ще ви разкажа само една подробност.
След като минах контрола и припряно връщах багажа си в чантата, докато полицаят придърпваше пластмасовата касета и ме гледаше нагло, красива и не много млада дама преминаваше през арката за сигурност. Щом излезе от нея, единият полицай й заповяда да си отвори чантата, бръкна мигновено в нея и извади едно много малко пластмасово шише с вода, което се засили да хвърля без дори да я попита дали не иска да си го изпие например.
Жената се възпротиви, грабна шишето си и каза, че нямат право просто да го хвърлят и тя ще си го изпие. Носеше някаква билка, като специално си беше подготвила малко шише от 100 мл, колкото позволява законът. Настъпи лека суматоха, в която изведнъж се включи един от проверяващите. Кресна "Ама, госпожо, вие за първи път ли пътувате със самолет, а? Що не ги знаете тия правила, а?!"
Жената отговори, че пътува постоянно по целия свят и това беше видно - тя имаше и визията и поведението на модел. В този смисъл знаеше добре правата си на пътник и имаше основание да предяви претенции. Полицаят обаче, вбесен от нейното упорство, я доближи така, както шеф на момчешка квартална банда приближава заплашително конкурентите от другия квартал, постави ръцете си отстрани на тялото, сякаш ей сега ще извади пистолета от кобура, наведе си главата към нея и просъска:
"А, много знаеш, госпожоооо...! Да не стане така, че да не пътуваш вече никъде по света, освен до Костуринци с рейса, а?!..."
Всичко това се случи пред изумените погледи на десетките чужденци, имали нещастието да попаднат в България, както и пред нас - много послушните в такива ситуации, а иначе особено куражлии българи. Осмелих се с възпитан тон да кажа, че можеха да й обяснят правата и по-възпитано и по-спокойно, на което полицаят бияч предпочете да не отговори. Още ме е яд, че не бях по-настоятелна. Истината обаче е, че и мен ме достраша. Така си останах няма за жестокостта, простотията и овластеното невъзпитание за пореден път.
Онзи шофьор едва не го набих, заради неправилен десен завой. Била съм свидетел на подобна ситуация в Париж, където и двамата шофьори излязоха от колите си, поспориха конструктивно, докато си говореха на "Вие" и "мосю", а накрая си размениха визитните картички, стиснаха си ръцете и си отидоха.
На мен обаче нещо ми стана. Заразих се от всеобщата наша си лошотия и за пореден път лично я генерирах. Пренесох гадното си настроение у дома, изсъсках на още двама-трима души по пътя си, прибързано се качих в асансьора и придърпах вратата, за да не изчакам съседа с торбите от долния етаж.
Бях лоша и озлобена.
Бях си българка.
Колко са възмутени всички като някой засече някого на пътя....ами бърза човека бе, що да чака вас или някакъв си светофар? Нали тук 2 статии с по 300 коментара се изписаха тия дни как направо си е в реда на нещата да "засечеш" и 200 човека на ескалатор в метро ако бързаш. Или просто за да им покажеш че си по-хитър на тия глупаци. И който те упрекне да го наречеш "лош и озлобе", както е заглавието на тази статия. И тогава, и сега, казвам че двете неща са проява на едно и също.
Трудно е да бъдеш добър. Другите българи те възприемат като мекушав и ти го напомнят постоянно. И така вътрешната борба настъпва- дали да съм добър въпреки всичко или да стана агресивен като тях? Всеки ден си казвам , че не съм нещо повече от другите и така успявам да им се усмихна.... Одобрение НЕ желая, а признателност НИКОЙ НЕ МИ ДЪЛЖИ ! И АЗ СЪЩО СЪМ БЪЛГАРИН
Реалист Кой се е заял с теб бе, мамин златен, та аз дори не знам че съществуваш. Вместо да коментираш Оня, кажи ни къде точно е разликата между един дето засича другите на кръстовище и друг дето блъска другите в метро? А на бас че тоя с колата ако го спреш ще ти каже, че е щото много бърза също и има работа (по-важна от твоята). И кога стана по-германец от германците, та в Германия ти било писнало от другите емигранти (като теб)?
Когато дискутирахме темите за вечно бързащите , склонни да прегазят, изтласкат, обидят спътниците си в обществения транспорт, вечно закъсняващи, но затова пък твърде важни, незаменими и неотразими, накамарени с личен или служебен лаптоп, си представях аналогия на пътя. Точно същата патология. Всички, освен тях са несравнимо незначителни, което им дава хъс, с риск да наранят ДОРИ И себе си, щото те не забелязват никого, освен собствената си многоценност. Уж се самообвиняваме в ниско самочувствие, а къде бе, аджеба се пръкнаха тия самовлюбени, незачитащи ни закони, ни правила, ни етика, ни природа, ни каквато и да е жива твар- двукрака или четирикрака. Спрете се, бе! Животът ще ви хвръкне неусетно, в устрема ви да потъпкате и изпреварите всичко, що мърда около вас. Слънце и въздух има за всички.
Реалист Ти иначе имаш важни неща за правене, ама дремеш тук и ми посвещаваш коментари на мен. Абе да не би ти да си тоя дето вечно се блъска по ескалаторите и засича коли по светофарите, щото има все по-важни неща за правене. Примерно тук да плюе по Оня, щото му прави забележки
Добре бе, как става така че по цял ден хленчите колко е зле в България, как все сме последни и най-прецакани във вселената.....а като се появи статия показваща някакъв проблем, веднага всички скачате на автора колко е смотан щом това му пречи? Чудно как не е дошъл философа от Варна Роуън да ни разкрие как авторката е незадоволена и затова се скарала на някой чичо, че я е засякъл
Защо на всеки завършил 3-ти клас му е дадено да пише в тоя сайт ? Авторката е духовна сестра на Ана Баракова.
На снимката мацката е много хубава, въпреки, че е бясна. А преди да си изпъне показалеца е показала нещо, дето ако се изрече, се заглушава с пииииип. Колко ли е красива усмихната.
Да ... добре написано, отново интересна статия ! Но защо да се обиждаме на "Българи" ?! Та ние сме продукт на заобикалящата ни среда. В чужбина да сме размахвали среден пръст .... не го правим по много причини. Не ни е приятно че живеем заобиколени от жестокост, невъзпитание и беднотия (духовна и материална), НО сме в класа на отличниците (ЕС) ... и там сме последни. Оглеждаме се - всички хора като нас, но възпитани малко повече, учили малко повече, работят малко повече и разбира се техният двор е по-чист, по-красив и по-приятно ухаещ. Затова, трябва да се опитаме да си заслужим достойно място - НИЕ, които сме в разцвета на силите си ! Да се опитаме да възпитаме децата си, да се опитаме да не правораздаваме (не се гордея и аз, но съм го правил), да се противопоставим на негативните физиономии с позитивизъм, с усмивка ... Успешна седмица на всички !
Много си крив, Макороне Защо така ? Да нямаш проблеми с приятелката ? Колкото до моята кочина .... ще трябва да живееш два живота, за да можеш да си я позволиш !
Абе,момчета! Вие от майтап не разбирате ли?! Вярвате ли че подобно нещо може да направи жена в България?! Какви два шамара, какви картофи,какви пет лева?! Отгоре на всичко статията не е писана от жена! Освен,ако не обратна! Ама,тия не се смятат!
ееее, ама сега за индивид ли става въпрос или за типаж?
Намества се битовата механизяация...
Пхаха аве ти да не си роднина на Ана Баракова? По простотия дори я изпреварваш. Ходи си спи с мазния италианец, дето си го обърнала на слугиня и не се занимавай с простите българи.
Аз също живея в чужбина и по-точнo в Италия . Ако някой си мисли , че тук мъжете са кавалери , то жестоко се лъже .. Не знам къде живее госпожата с италиянско гадже , но аз живея в Рим и мога да споделя собствени ежедневни наблюдения : 1) няма пo-нахални хора от италиянците 2) да управляваш МПС в Рим е равностойно на инфаркт 3) никой не отстъпва мястото си в метрото на възрастни хора или бременни жени , а когато аz го правя веднага ме питат от къде съм , защото не е присъщо на млади италиянци 4) когато се върна в родния Пловдив , се чувствам като някой дошъл от джунглата в цивилизацията - мъжете ми отстъпваt място, отварят ми вратата и изобщо се чувства едно уважение към нежния пол... Та , моите наблюдения са , че българският мъж е много ама много по-възпитан и галантен не само от италиянския , но и от европейския като цяло . .