"Вече не става дума за повехнало величие. Просто всичко е повехнало"
Хотел "Лутеция" е институция в културния живот на Париж, чиято слава датира още от Бел Епок, а критичната оценка за състоянието му не е незаслужена - именно то налага затварянето на хотела преди четири години за основен ремонт и преустройство.
Е, да, асансьорът му провокира клаустрофобични пристъпи, а стаите са твърде проветриви през зимата, но многобройните превъплъщения на "Лутеция" през годините й придават вечна мистика, благодарение на която е лесно да пренебрегнеш овехтелите килими и мрачните ложи.
Тук Джеймс Джойс пише част от своя "Одисей", като в паузите пее с пълен глас ирландски балади до пианото в бара. Джозефин Бейкър държи под ключ един от апартаментите в хотела, а посещенията й в "Лутеция" са толкова чести, че луксозният парижки хотел кръщава една от залите си в нейна чест.
Ърнест Хемингуей е редовен гост, Пикасо е постоянен обитател, а младият Шарл дьо Гол прекарва тук първата си брачна нощ.
В "Лутеция" отсядат множество богати французи с купища куфари Hermes - престоят им продължава с месеци. Тук идват и заможните чужденци или провинциалисти, които пътуват до Париж, за да пазаруват в близкия Бон Марше.
Шампанското блика в бара на "Лутеция" по време на прословутите annees folles (луди години) от 20-те, легендарни писатели се събират в салоните й през 30-те, а джаз-импровизациите кънтят в ложите по цели нощи.
Тогава обаче Гестапо се нанася в хотела, а десетилетното парти приключва рязко.
Ако "Лутеция" беше презокеански лайнер, щеше да напомня на "Титаник", който плава към катастрофата в облак от парфюм, шампанско и безгрижие, пише журналистът Мишел Гризолия в "Л'Експрес" през 2005 г.
За разлика от обречения кораб - "Лутеция" успява да се пребори за съществуването си в следвоенните години, преди да затвори врати през 2014.
Сега, четири години по-късно, бившата гранддама на Левия бряг на Сена е готова да започне новия си живот като парижки "палас" - интелектуалният отговор на "Отел дьо Крийон", "Льо Мьорис" и други ултра-луксозни комплекси от другата страна на реката, които обслужват богати чуждестранни посетители.
За да получи този статут, хотелът трябва да бъде снабден със специфични екстри - басейн, спа, фитнес, градина, 24-часово обслужване, персонал, владеещ най-малко три езика, и двойни стаи с най-малко 30 кв.м. площ. Което си е широко пространство по парижките стандарти.
В момента има почти дузина подобни хотели в столицата на Франция - всички се намират на десния бряг, в т.нар. "Златен триъгълник" близо до големите забележителности на града като площад Конкорд и "Шанз-Елизе", и бутиците за висша мода.
Повечето от тези хотели някога са били частни имения и макар да са любимите места за престой на заможните американци, местните хора предпочитат да ги избягват - освен ако не се отбият на по питие в бара.
За сметка на това, "Лутеция" дълго време е една от задължителните спирки в някогашния бохемски район Сен Жермен де Пре, а френският език се чува по-често в салоните й от английския. Единственият гранд хотел на Левия бряг е създаден по инициатива на Маргьорит и Аристид Бусико, които притежават близкия търговски център "Бон Марше".
Семейство Бусико искат да построят хотел с елегантни апартаменти, в които да отсядат всички външни посетители или доставчици на "Бон Марше". Така "Лутеция" се появява на мястото на някогашно абатство. Екстериорът й е решен в Ар нуво. Архитектите дори наемат Пол Белмондо (баща на прочутия актьор Жан-Пол Белмондо), за да декорира една от фасадите. "Лутеция" (старото римско име на Париж) отваря врати през зимата на 1910 г.
Всички парижки хотели-имения са напоени с история. И все пак ехото на историята звучи много по-силно в "Лутеция", отколкото в някой от другите гранд хотел в Париж.
Никой не разбира това по-добре от френския писател и журналист Пиер Асулин, чийто роман "Лутеция" от 2005 г. разкрива метаморфозите на хотела преди, по време и след Втората световна война - от предвоенния декаданс до окупацията от контраразузнавателните служби на Гестапо и следвоенния период на репатрационен център за хора, оцелели от концентрационните лагери.
Асулин проучва внимателно историята на хотела - рови из архивите и събира разкази на съвременници, сякаш подготвя документален труд. Макар че сюжетът е плод на собственото му въображение, детайлното описание на "Лутеция" от 30-те и 40-те години е базирано на фактите.
А в нейната история има немалко мрачни епизоди.
След германската инвазия във Франция през пролетта на 1940 г. "Лутеция" и останалите гранд хотели в Париж са бързо реквизирани от нацистките войски.
Гостите на хотела са изгонени, а в стаите им се настаняват служители на Абвера - военно-разузнавателното звено на Гестапо. Принудени да обслужват новите обитатели на хотела, хората от стария екип на "Лутеция" виждат как пищното имение се потапя в мрачна и заплашителна атмосфера, "златна клетка".
Дори днес следите от военновременната епоха върху хотела не са избледнели в националното съзнание. За много хора във Франция името му е синоним на бруталност в разкошна опаковка.
От всички реквизирани хотели в Париж само "Лутеция" има опит в изкуплението на греховете, защото по-късно служи за място за настаняване на лагерници. Парадоксалното е, че когато кажеш "Лутеция", сякаш казваш "Гестапо", споменава Асулин.
Самият Шарл дьо Гол избира хотела за настаняването на завърналите се евреи заради подценявания му блясък. "Риц" и останалите са прекалено луксозни, едва ли не - обидно екстравагантни.
В хаотичните седмици след края на войната стотици военнопленници и оцелели от концентрационните лагери пристигат в хотела, където им помагат да намерят своите близки. Снимки на безследно изчезнали хора са закачени навсякъде по стените на сградата.
Една от завърналите се е Марселин Лоридан-Ивенс - депортирана в Аушвиц на 15-годишна възраст заедно с баща си. Когато две години по-късно, през 1945 г., за първи път влиза в "Лутеция", вече е толкова привикнала да спи на пода, че продължава да го прави през трите си седмици престой в хотела.
Тук успяват да открият майка й, която се укрива по време на войната. Марселин разговаря с нея по телефона от хотела и тогава разбира, че баща й не е успял да оцелее лагера. Баща й умира по време на "смъртоносния поход" от Аушвиц-Биркенау до Лослау.
След войната "Лутеция" се завръща към нормалния си ритъм. Семейство Тетанже, които притежават известния бранд шампанско, купуват хотела през 50-те години и отново отварят вратите му за художници, артисти, писатели и издатели. Джаз-концертите се подновяват, Серж Гензбур и Катрин Деньов ги посещават, а модната дизайнерка Соня Рикел открива бутик в хотела.
Тетанже продават сградата на компанията Starwood Capital през 2005 г., а пет години по-късно израелска строителна компания го придобива срещу 150 милиона долара. Хотелът е затворен през 2014 г., като цялото му съдържание е продадено на търг - включително кристалните чаши за шампанско и мебелировката в стил ар деко.
Четири години по-късно, след реконструкция за 200 милиона евро, "Лутеция" започва своя нов живот, без да губи старите си черти и да парадира с лукса си.
Няма да видите версайски златни листове по стените и таваните, нито кристални полилеи с размера на малко слонче. Броят на стаите е намален, за да се отвори повече пространство.
Цената на нощувката обаче се увеличава пропорционално на площта на стаята - една вечер в стандартна двойна стая излиза 850 евро.
На фасадата стои семпла табелка, която припомня миналото на хотела - "Щаб-квартира на германските разузнавателни служби преди да приеме през 1945 г. оцелелите от лагерите".
