Всичко вече е откраднато, написано, измислено, изсвирено, нарисувано, фотографирано, заснето, облечено, показано, казано, направено…
Слушам за развлечение разни руски парчета от YouTube. Заслушвам се в мелодията на една от легендите на 90-те години - Чайф с "Ой, йо" и нещо ме прихваща, паля Winamp и за кеф превъртам плейлистата, пускам "One" на U2. Преходът е почти незабележим - като от любовта към ненавистта, в буквалния смисъл. Пускам ICQ и подхвърлям едно въпросче на позната, която е голяма познавачка на руската музика от 90-те: те какво, всичките ли са крали един от друг? Вече подозирам отговора: "Не. Просто вариантите поначало са малко. Сега защо ми се правиш на идиот? Все едно не помниш как съм те учила на хармония. Всички използват едно и също, сходни акорди, опитвайки се да направят различни неща".
Някога бях видял (и май дори бях туитил, но ме мързи да ровя, за да линкна точния туит) генеалогично дърво на музикалните стилове, с примери (като натиснеш на името на стила, чуваш звученето). Е, как започва всичко там става особено ясно: Авраам роди Исаака, Исаак роди Иакова… А накрая е просто сгъстила се мъгла, жужащ кошер от направления, отличаващи се от моята непредвзета гледна точка на изкарващ си хляба като музикален журналист - с лекия оттенък на своите пулсации, както една пчела от кошера от друга. Представям си някой по-отракан от мен музикален критик, произнасящ с химнов разпев: "Това е най-новият писък на модата в клубната музика, перфектен образец на ню-електро-минимъл-хипер-техно-хаус" (и аз слушам такъв, спокойно! - б.а.).
Малко лирично отклонение накъм модата, за която не ми дреме особено, но напоследък се оказа, че и тя била едно от нещата, от които мъжете трябвало да разбират. Според някои дори от дамска такава трябвало да имат идея. Близка позната ми разправяше наскоро смешна история - отива тя в някакъв затънтен столичен магазин и пита за клош-панталони. Продавачката я срязва: вие да не сте луди? Клошът отдавна е аут, демоде е от толкова години! След което девойката наминава в именит столичен моден магазин и вижда новата колекция пролет-лято 2009… и voila. Отдавна вече е модно. The attack of the clowns.
Цикличност, тенденции, цитиране… Да, заимстването понастоящем е по-модно да се нарича цитиране.
Модните дизайнери въртят старата латерна: хайде да си спомним 80-те, клиновете и прилепообразните ръкави, а сега да си поиграем на 60-те, копчетата по-кръгли и по-големи, а сега, скъпи дами, пак ще бъдете децата на цветята и отново ще свалим от тавана древния клош…
Други проповядват "конструктора за дебили". Напълно сериозно съветват дамите този сезон да носят класически жакет от туид, който например да съчетават с червени латексови шорти и каубойски ботуши на платформа, или да комбинират бароков дантелен корсет с галифе и войнишки обувки. Че какво му има? Свежо и оригинално! Подобни съчетания, съзерцанието на които предизвиква у мен - въпреки иначе почти пълното ми безразличие към модата, горе-долу същия физиологичен рефлекс като комбинацията от херинга с разбита сметана, понастоящем е прието да се наричат с термина "еклектика". (Пояснявам за зачудените как знам тези понятия: не ги знам. Взех ги от случайно погледнато модно списание, при това не от тази година. Съветите и комбинациите обаче са напълно реални.)
Но най-ужасни са тези модни гурута, които се опитват да изобретят съвсем новото, каквото до момента не е имало. Амбициозни са, бля. Облеклото на урбанистичното бъдещо човечество. По-скоро това може да се нарече с думите "Апокалипсис ако не сега, то възможно най-скоро".
Понякога за забавление и от нямане какво друго разлиствам някое модно списание или хвърлям с ръба на окото поглед към въртящото се наблизо нонстоп (на проектор в градинско кафене!) FTV и си задавам въпроса: какво е вдъхновило точно този творец за създаването на поредната колекция? Чувал с картофи? Ходещ по голяма нужда клошар? Ядрен взрив? И най-важното е, че те наистина сериозно смятат, че това е нужно някому - и дори че с това правят жените по-желани. Като мъж ви го казвам… пълни глупости. Отделно ме сърби да се озъбя на тема нечовешките силуети - имам чувството, че част от съвременните модни дизайнери покрай хомо-предпочитанията си (no offense intended) май никога не са виждали жена в живота си. Особено старателни в това отношение са японците, но хайде, на тях им е простено. Все пак, мосю Диор, умолявам ви, слезте от небесата и им обяснете къде на жените е талията.
Но се отплеснах.
Шокиращо, провокационно, скандално… Скучно.
Не ми допада този вид съвременно изкуство и тази литература, която е на принципа "колкото по-вулгарно, толкова по-добре". Няма да правя списък на авторите, признавам, аз самият съм изгълтал немалко такива говна на младини – все пак като расъл в оранжерия градски добитък ми беше любопитно да се асоциирам някак с разни чужди ми субкултури, да опозная величието на сладкото битие на наркоманите и фрийковете. Но след поредната порция литературен траш, разлиствайки любимия Уайлд, Моъм, Фаулз или недотам любимия, но все пак тачен Павич (бог да го прости), не можех да им се нарадвам, не можех да не правя съпоставка, да не усещам доколко мизерни в сравнение с истинските художници на словото са модните траш-писачи със своите ейсид трипове и извратени секссцени. (Тук малко лицемернича, признавам си. Конкретно срещу извратения секс нямам нищо против:) Ако обаче извадим от скобите ейсид-моментите и all orifices filled up – какво остава? Единични фрази, посредствени и банални описания. Няма я хипнотизиращата магия на словото, няма ги децибелите на емоциите, побрани във върволица от простички букви, няма го дори задължителния за всяка литература хумор; няма я онази зарибяваща красота, от която сноби като мен изпитват интелектуален оргазъм.
Макар да наричат много от любимите ми писатели постмодернисти, всъщност не харесвам постмодерна. От него именно тръгна тази лайняна река. Виж, към модерна имам определено повече вкус. Малко ме е яд, че не съм се родил в тази бурна, стремителна епоха, която наричат с най-различни понятия – френско ар-нуво, виенски сецесион, просто обикновен модерн – изблици, извивки, удар на камшик… Прекрасна епоха, бързо разцъфнала и угаснала, само за около двадесетина-тридесетина години, но оставила толкова наистина прекрасни неща… А по-нататък следва стабилен, отегчителен, безкраен и безпросветен постмодерн, отричащ всичко, гаврещ се с всичко и… безсилен. Постмодернът е измислен от импотенти, няма как да бъде другояче.
Разрушили сте естетическите табута? Изтрили сте границата между елитарно и масово изкуство? Е, благодаря ви, да ви еба майката (да, мога и на вашия език да говоря, иначе не разбирате). Изгаврили сте се с тези, които за разлика от вас, модните бездарници, цял живот занимаващи се основно с личен PR - от рода на Анди Уорхол (тук чувам негодуващи писъци, предполагам?), не са манипулирали с провокации и скандали, но реално всеки в своето си време е предизвиквал в обществото морален шок със своята естественост, искреност, сила, мощ, енергия? (Да, признавам си, и аз им завиждам - не съм чак толкова естествен, искрен, силен, енергичен като тях, за което мога само да съжалявам. И да се старая някой ден да стана поне донякъде такъв.) Ако не се получава, немойте да прикривате голотата си с постмодерна като смутена девственица с чаршаф. Някой идиот дорисувал мустаци на Мона Лиза. Друг - руса коса и характерни форми на бюста. Доста по-съвременна е станала. Свежо!
Постмодернът не носи откровения, съжалявам. Иронично преосмисляне на миналото? Не, това е само старата като света практика на отказ от "старото", когато присмивайки се над положеното като основи от предшествениците си, новото поколение се опитва да създава нещо свое – яко, съвременно, екстравагантно, революционно… Но смешното е, че колкото по-революционно е това "ново", толкова по-бързо остарява, и толкова повече насмешка предизвиква в следващото поколение.
Ако моето мнение имаше тежест, бих казал, че в този момент няма нищо по-остаряло от постмодернизма с неговия страх и безсилие да създава, с тийнейджърско-пъпчивия култ към ексцентричното, скандала, провокацията… В крайна сметка масовият човек, зрител, обитател на Интернет, тоест на практика всички ние тук - все по-трудно се впечатлява и шокира от нещо – вече поне сто пъти всеки от нас е виждал в едър план и гениталии, и трупове, и дефекация, орален и анален секс, повръщня, свръхдози и прочие прелести - и тези "творци", които експлоатират подобни сюжети, честно казано, вече са ми дошли до гуша.
Унил, скучен и банален е и трашът, и изкуството, изградено само на провокацията. Не съм в състояние да го мразя, не го и презирам - безразлично ми е. Подобно "творчество" прилича най-вече на рисуването на мустаци на Мона Лиза.
А всъщност седнах с идеята да пиша рецензия за филм… Но ето че до този момент дори и не споменах името му. Няма и да го направя. Не заслужава и това.
