Втори февруари е празник, на който всеки гей може да отпразнува гейостта си. Останалите 364 дена са за празнуване на хетеросексуалността и въобще са отделени за расата, която прави децата. На гей, гей, гей празника пък всички можем да се облечем хомосексуално, да ядем гей торта и да посетим гей кръчма. Примерно. И да повдигнем още няколко въпроса около хомосексуалността.
Но представете си какво ще стане, ако ИЗВЕДНЪЖ всички престанат да се интересуват от това какво правят гейовете? Отговорът най-вероятно ще прозвучи толкова поетично и мечтателно, колкото началото на която и да е утопия.
Но нека се придържаме към реалността. Преди няколко седмици в „Море от любов” гостува лесбийка, която работи в McDonalds и прилича на (о, изненада!) момче. Наталия я разпитваше за нейната гей ориентация, сякаш се опитва да бодне с пръчка маймуна в клетка, за да провери дали мърда. Момичето, противно на очакванията ми, не се издразни и отговори съвсем нормално на всички въпроси, следващи постоянната наталиева скоба „ама аз това въобще не го разбирам”. Каза: „Ми, никога не съм крила. Всички знаят отдавна”.
Значи може и така? Да го отпразнуваме!
Или не, втори вариант: да кажем на наталиите да спрат да се удивляват и на хомофобите да спрат да се нервят. Може ли просто „това” да не ни прави впечатление и да се концентрираме върху по-важни неща? Дали сме купили кашкавал за вкъщи според мен е по-важно, примерно. Чуждата сексуалност ни влиза в работата точно толкова, колкото клюките от личния живот на Галена. Но и двете са се превърнали в магнит за поп внимание.
Разбирам, че човек може да изпитва гняв към другите. Разбирам, когато писател се нервира заради писател-лаик и художник заради художник-профан, и майстор заради чирак (so 1880s!), но това е аргументиран гняв на базата на качество или на липсата на такова. Нещо, в което си експерт и за което си хвърлил труд, е свършено зле, виждаш го и ти остава само да се хванеш за главата и да си кажеш „защо попаднах в този свят?!”.
И това звучи логично - да се дразним от хора, които ни развяват идиотщините си и ги наричат „същото е като твоето”. Но можем ли да направим същото и със сексуалността? Да приемам толкова навътре чуждия сексуален живот, че да се почувстваме лично засегнати? Сякаш сме хвърлили труд да изградим нещо и някой го срива със СТРАННИТЕ си предпочитания?
Може ли хетеросексуалният човек да погледне себе си и да си каже: „Аз като сексуален експерт просто не мога да гледам колко некачествено го правите, лаици такива! Това влиза съвсем другаде, ако искате да знаете!”
Някои могат, факт, но те заслужават да се разхождат в бели престилки с голи задници по коридорите на някой санаториум за „лечение”.
Да ненавиждаш чуждата сексуалност е толкова тъпо, колкото да се гордееш със зодията си или с държавата, в която си се родил. Защото можеше да се случи и на теб. И това въобще нямаше да е краят на света, но със сигурност щяха да са няколко проблема в повече.
Затова, в опита ми да не създавам никакви проблеми, а и в правото ми да не ме грее, обявявам, че тотално не ме интересува кой колко е гей по скалата на Евгени Минчев – Азис. И ако изведнъж всички скочим (на същата вълна) като в онази реклама, светът ще бъде далеч по-добър.
Така де, обещавам.
