Нямам нито един приятел, който без ирония и не на майтап да се изправи и да каже, че се обича! Без значение дали е мъж или жена.
Човекът, живеещ в България, принципно не харесва сам себе си. Даже не просто не се харесва - той не се обича. И това му е насадено като морална ценност, във възпитанието му е.
Поради някаква извратена логика, смесваща християнското раздаване и отричане от себе си с комунистическата идея за сливане с обществото и размиване на личността в него, ние даже вътрешно си се самомразим.
Проява на лош вкус е да казваш за себе си например, че си умен, че си способен или че си заслужил.
Първо, ако го направиш, подозрителното българско обкръжение веднага ще ти начука канчето, като ревне "тоя па за къв се мисли".
Второ, високата самооценка ще се приеме за ненужно голямо самочувствие, което винаги се регистрира от чувствителните морални антенки на населението като проблем. Като така се харесваш, току виж пък и си си повярвал и в резултат вземеш, че и създадеш нещо ново - подобно "изпъкване" на сивия, блудкав роден фон може да ти струва скъпо.
Ниското самочувствие на средноинтелигентния българин се изразява във всичко, дори и в начина, по който избира да изглежда.
Познавам впечатляващи мъже, които не смеят да носят нищо с по-различен цвят от сиво-кафяво-тъмносинята гама и с кройка, извън тази на семплите дънки и изчистения пуловер с кръгло деколте. И как не - всякаква артистичност в облеклото у нас се коментира с присвити устни и заядлив кикот. Народът си умира да седне на някоя градска пейка и докато люпи семки наоколо и пие бира от пластмасова чаша да отсъжда кой "на какво се е направил".
Не му харесват късите поли на жени на възраст, щото "на дърт гъз - зелен бъз". Не са му по вкуса нестандартните кройки, защото излизането от общата мижавост на долнище-блуза-горнище се разчита като отчаян зов за внимание, което, разбира се, никой не заслужава.
Българинът не се слави никак с широки разбирания, хеле пък като се отнася до лични неща, като това кой с кого си ляга.
На демонстрирането на каквото и да е удобство в собствената кожа или пък самочувствие да изразиш мнение у нас се гледа като на фукане.
А парадоксът е, че ако настоятелно се изявяваш публично и въплътиш в лексиката си местоимението "аз" във всяко второ изречение, скоро ще започнат да ти вярват. Разбира се, ще мрънкат в началото и ще те сочат с пръст, но постепенно ще възприемат тежестта на Аз-а ти и ще дойде момент, в който кротко ще замълчат в сянката му.
Че и нещо повече - ще започнат да го аплодират и да се страхуват от него.
Достатъчно е да погледнем някои от най-изявените ни политически фигури (Бойко Борисов, Волен Сидеров, Георги Първанов и др.), за да се убедим в това.
Да имаш самочувствие у нас е отрицателно качество и понеже масата го осъжда, е готова да въздигне на пиедестал и да повярва на всеки, който й е натрил носа, като се самоопределил за ценен.
"Брей - казва си българският човечец - тоя, щом толкова вика, че може, значи верно може".
Така в страната на хората с ниско самочувствие герои стават тези, които просто достатъчно нагло се самопрокламират за такива. Които не страдат от комплекси за собствената си стойност или обратното - избиват дълбокото си самосъмнение с напомпана лична хвалба в стил "АЗ мога/съм/знам/искам/казах".
Простоватата аудитория е лесна за манипулация и е склонна бързо да повярва на простака, който си вярва, че не е простак. А пък интелигентната предпочита да отстъпи пред войнстващата простащина - цял живот са й набивали в главата, че да имаш самочувствие е недодялано и селско.
Както винаги, у нас просто липсва добрата среда - да оценяваш сам себе си според това, което си учил, постигнал и преживял, като обаче непрекъснато сверяваш критериите си с това, което другите, по-достойни от теб, са достигнали.
През 2000 година в Съединените щати се води една от най-ожесточените битки за президентския пост между републиканеца Джордж Буш - младши и демократа Ал Гор.
След едно публично интервю, зад кулисите на телевизионното студио, попитали Буш наистина ли се смята за най-компетентния човек в Америка.
„Аз далеч не съм най-компетентният - отговорил Буш - но в момента съм най-компетентният американец, кандидатстващ за поста президент на Съединените американски щати."
Не съм фен на управлението на Буш-син (а и на Буш-баща), нито смятам този човек за единица мярка за интелигентност и ум. Този пример обаче е добра илюстрация на тезата ми за точно премереното самочувствие, демонстрирано по най-подходящ начин.
Защото нито в политиката, нито в живота може да те уважава някой, на когото излишно скромно обясняваш, че не си достатъчно добър в каквото и да е. Или както ме съветваше майка ми:
"Дори и да си съвършена, ако започнеш да хленчиш пред мъжа си, че си дебела, грозна и глупава, той рано или късно ще ти повярва."
