Седя в един испански бар и пия кларита (бира с лимонов сок). Времето е спряло, всички чакат вечерното петъчно шествие преди Великден, а малкият им градец е заприличал на кинодекор с изчистени улички, цветни фасади на тесните къщи и посадените наоколо цветя. Както обикновено става тук, разговорът се завързва неусетно.
Барманът се казва Хайме, на около 60 години е, стегнат, сресан и чисто облечен дребен мъж, с типичния за всеки испанец изнесен глас. Знам няколко думи на испански, но ми стигат да се разберем.
Дошъл тук преди 32 години, иначе е от Галисия. Не знаел и дума английски, но като влязъл в туристическия бизнес, след две седмици започнал да се оправя и на тоя език.
Е, оттогава нивото му не е мръднало кой знае колко, но е толкова усмихнат и готов да говори, че започваш да го разбираш от само себе си. Докато обяснява за нравите на хората от града и острова, Хайме ми отрязва триъгълно парче тортия, забучва артистично виличката в него и казва:"Това е най-добрата тортия, която ще опиташ. Картофите са от двора ми, млякото е от кравите на един приятел, само тавата е от супермеркадото".
Тортията е бонус към кларитата, която така или иначе струва нищо и половина. Докато я опитвам (вярно, най-хубавата, която съм яла), Хайме ме пита откъде съм. Този въпрос винаги малко ме стяга, след като преди години в една международна компания в един френски град, когато казах, че съм българка, половината от хората инстинктивно придърпаха чантите под мишниците да не би да открадна нещо...
„Българка съм", казвам на Хайме и чакам да видя изражението му
Той се усмихва широко, разперва ръце и шумно, по испански, казва: „О, аз имам един приятел българин, прекрасен човек. Никола се казва". После ми разказва колко сърдечен човек бил, колко му помагал, как никога не отказвал работа. „Много сте работливи вие, българите! Ако всички така работите и в България, както работите тук, трябва да сте най-богатата страна в Европа"...
„Ха-ха - усмихвам се аз - ама не сме, Хайме, не сме. Даже сме най-бедната в Европейския съюз". Хайме вдига рамене извинително, поклаща глава, вдига показалец над главата и казва: „Политика, политика!"
Ех, Хайме, Хайме, какво знаеш ти за българския бит и душевност?
Докато така си бъбрим с добродушния Хайме, аз си давам сметка, че погледнати отвън, страната и хората ни изглеждат по съвсем различен начин. Дори, когато ние, българите, сме в ролята на чужденци някъде извън „земята като една човешка длан", животът в България започва да ни се струва далеч по-добър, а населението ни - с много повече достойнства.
Така се случва и в моята глава. Нищо, че обикновено съм готова да критикувам всяка грозна национална черта, точно защото не мога да се примиря с разминаването между потенциала, който имаме и реалността, в която кротко си кютаме.
Погледната отвън България е страна, в която животът е евтин
Като оставим някои изключения, като цената на уискито в магазина, ако в Европа една салата струва 7 евро, у нас в добър и сравнително скъп ресторант тя ще е 7 лева. Цената на бензина и услугите също е несравнимо по-ниска. Водопроводчикът, когото викам в Самоков, взима между пет и десет лева на посещение, ако проблемът е да оправи някой малък теч от кранче или запушен канал. За такава работа в Испания ще ти вземат поне 50 евро, защото майсторът е отделил час и половина от безценното си работно време само за теб.
В България човешкият труд изобщо не е скъп. Това е добре, когато ти се налага да го ползваш, но не е добре, когато го практикуваш, за да се издържаш.
При това трябва да призная, че в България наистина много се работи.
Не само в офисите и частите компании, където условията се поставят от шефа и често са в абсолютно противоречие с човешките възможности. Работи се много по принцип.
В страната на Хайме един обикновен магазин за храна, напитки или сувенири работи от 9:30 до 13:30 и от 17:00 до 20:30 максимум. Сиестата тук е по-задължителна от самото работно време и дори собствениците на магазини и барове са готови да защипят носа на клиента, докато трясват вратата точно в 13.29 минути. Няма значение с колко влажен поглед гледаш стоките от витрината и колко искрено ти личи, че си готов да направиш безсмислено голяма покупка - сиестата си е сиеста - и нито един уважаващ себе си испанец няма да наруши правото да я има, за да поспечели малко пари от теб.
В България е точно обратното. У нас магазините са отворени винаги - поне от 10 сутрин до 10 вечер, в събота и неделя, по време на всякакви празници. Вътре стоят на крак продавачи и продавачки, понякога твърде настоятелни с предложенията да ти помагат при избора. Супермаркетите работят до късно, а някои и изобщо без никаква почивка, така че нито един клиент няма как да се окаже изгубен.
У нас, за разлика от така близката ни като манталитет страна на Хайме, точността все пак съществува и е част от професионализма.
Да сключиш договор с някой интернет провайдър в Испания в огромна част от случаите означава около две-три седмици да се надяваш някой да дойде да ти пусне услугата. Колкото и пъти да звъниш на разните там телефони за връзка, от другата страна много любезно ще обясняват, че само един подпис им е липсвал, за да задвижат нещата или че трябвало последно потвърждение от клиента.
И макар всичко в крайна сметка да изглежда прошнуровано, описано и подготвено, интернетът така и остава да виси в небето на Испания, защото... защото какво толкова си се разбързал?! Каквото, колкото и да е важно, то може да се свърши утре - маняна!
Маняна е най-точната дума за описване на начина на живот по тези ширини - нищо, което може да се свърши утре, в никакъв случай не бива да се прави днес. Както се казваше в един хубав виц, „маняна" е нещо като „яваш-яваш", обаче без това особено напрежение.
Когато си извън България, тогава си даваш сметка колко хубава храна все още ядем.
Стига, разбира се, да се снабдяваме с плодове и зеленчуци само от български фермери. При все прекрасния си климат и много слънце, в Испания е трудно да намериш домат, който да има някакъв вкус. Същото се отнася още за краставиците, салатите, ягодите, ябълките и какво ли не друго. Перфектният външен вид на испанския домат пряко кореспондира с пластмасовата и хартиена индустрия.
В България все още ядем розови домати с вкус на градина и слънце. За киселото мляко да не говорим - то си е традиционно богатство и въпреки ужасно многото ментета, все още може да бъде запазена марка на млечната ни промишленост.
Хубавото на страната ни е, че за някакви си там 111 хиляди квадратни километра можеш да видиш почти всичко - равнини, долини, гори, планини, реки, езера, море. През зимата е студено като в Русия, а през лятото - топло като в Африка. Сутринта можеш да си на ски в планината, а следобед да бродиш из някой плаж по къс ръкав и с памучен шал около врата.
Та, стоя си аз в безпаметното следобедно испанско време и си мисля всичките тези хубави неща за България, за българите - и не мога да се начудя защо нищо у нас не върви.
Защо при тези работливи и предприемчиви хора, при тази българска находчивост и сравнителна точност и при тази даряваща природа за толкова години станахме по-бедни, по-озлобени и по-нещастни?
Без да очаквам Хайме ми дава отговор. „Какво си се замислила, Мария?", пита. „Малко се усмихвате вие, отговаря ми новият ми испански приятел. Все сте едни такива умислени, все едно Европа ще падне под вода всеки момент."
Да, мили ми Хайме, това е, но и не само. Освен, че сме вечно намусени, ние не обичаме и другите да се усмихват. Намираме го за несериозно и глупаво. Вие казвате на всеки срещнат „Ола!". Ние подминаваме с поглед на бурсук дори съседите от съседната врата. Когато сгазите лука или не спазите поредната „маняна", вие се извинявате толкова сърдечно, че човек забравя, че изобщо ви се е ядосал. Ние пък държим карес.
Обичаме да сме шефове на всеки и да му показваме колко той зависи от нас. Затова, когато ние сгазим лука, си слагаме още по-противната физиономия и започваме да се държим нагло. Нагло се държим и с природата си.
Вие боядисвате къщите си, чистите прозорците си, поддържате градините си, хвърляте разделно боклуците си, а когато си оставите парченцата цивилизация по плажа например, другите ви правят забележка, а и службата за чистота минава, за да се погрижи за всичко.
И ние много си се фукаме с природата. Обаче нали си е наша, цапаме си я както можем. Изливаме си маслото от колите в реките, хвърляме си кофите в деретата до къщите, едно от ваканционните ни удоволствия е да хвърляме кофички от кисело мляко от прозорците на автомобилите си, докато хвърчим по магистралата.
Понякога мятаме памперси от балконите си в околните дерета или ходим на пикник в планината само за да си изхвърлим там пластмасовите чинийки и празните бутилки. Ей такива сме ние, българите, когато не сме ведрите, работливи и притеснителни чужденци, които познавате. И в това е основната ни разлика - вие пазите всичко наоколо, защото го чувствате като дом.
Такива ми ти работи, Хайме, та дай по още една кларита по тоя интернационален повод!...
