Трябва да си в добро настроение, за да можеш реално да пишеш за състоянието си на емигрант.
Пардон, на експат, както политически коректно трябва да се наричат тези, които обитават спокойно други населени места, дето не са им родина. И които не бягат от война, а най-вече от начин на живот или от манталитет.
Като една почти шестмесечна експатка (или експатица) установявам, че гледната ми точка към новото ми местоживеене и изоставеното такова се мени според чисто човешките ми настроения.
В дни, когато се чувстам доволна и щастлива от направената крачка, всичко ми се вижда пълно с надежда. Тогава, когато се сдухвам най-вече заради някаква подла, дълбока и режеща патриотична тъга, приемам новото си място като особено чуждо и недружелюбно. И все пак.
Шестте месеца на емигранта са нещо като първи преломен момент. Зад гърба ти е първоначалната еуфория от смяната, която така или иначе трае не повече от седмица. Минал си и идващия след нея неизменен страх с въпроса „Трябваше ли ми цялата тая работа сега на мене или не?".
Някъде след втория-третия месец започва да отшумява и носталгичният повей „абе май добре си бях у нас, за какво ми трябваше да идвам!". Половин година на ново място, с нови хора и нова енергия е като първият срок в нов клас - постъпил си на краката си, полека започваш да се отпускаш, чувстваш се все повече на място, но все още си далеч от това да си местен.
Разкрачено положение. И почти пълна липса на баланс.
Първият шок, който те връща в родната действителност, е първото връщане в България. Един мой приятел, който от години живее в Америка, твърдеше, че когато си дошъл за първи път, имал чувството, че наистина ще легне на земята пред летището и ще започне да я целува. Когато кацнал, се просълзил.
На излизане от самолета вдишал дълбоко въздуха и се вторачил в гръбнака на Витоша, за да си я погледа.
Ударът с мокър парцал дошъл няколко минути по-късно, когато застанал пред гишето за паспортна проверка.
Зад стъклото стояла начумерена гранична полицайка, която видимо мразела целия пътникопоток, прииждащ от странство за седмица-две по Коледа и която всячески се постарала да му скъса нервите с дълбоко вторачване в американската му виза и коментари на тема „родоостъпници недни".
Сега мога да си го представя. Толкова ти е хубаво, че се връщаш в България, че в главата ти са само едни такива родни, разтърсващи душата песни, като „Моя страна, моя България" и „Една българска роза", сърцето ти тупти, като че ти предстои войнишка клетва пред националния трибагреник, а гледката на изкорубеното софийско летище ти се струва направо пасторална.
Миризмата на печен сандвич с кашкавал, която се носи от дървените кафетерийки на Терминал 2, те кара да си спомниш училищните лавки и принцесите с кайма от голямото междучасие. Дори сладникавата смрад на смес от пишкано и ароматизатор „борче", която се носи от тоалетните, не те дразни.
Вдишваш и се усмихваш - родина!
После се срещаш с граничните полицаи. Ъгълчетата на устните им са провиснали като тези на намусените емотикони. Колкото и да се стараеш да си приветлив, те гледат лошо.
„Няма какво да ми се хилите - това не ви е сватба тука!", чувам да казва полицаят от съседното гише на една възрастна дама, пристигаща от Франкфурт.
Тя, милата, го гледа неразбиращо и на стар, аристократичен софийски диалект му обяснява, че „бех разбрала, че след седемдесет години нема нужда да се сменя паспорта, ама ето сега вие ми казвате, че не е верно. Ще се заема сега в София, моля да бъда извинена!"
Мъжът с униформата се опулва насреща й и явно взима решение да отстъпи пред възрастта й:
„Айде, бегай, че от такива като тебе..."... Не става ясно какво от такива като нея, но дамата си взима паспорта и все така любезно му благодари. На Вие.
Второто българско кроше получаваш от таксиметровите шофьори пред летището. Наредили са се един след друг и ръкомахат важно, докато току-що пристигналите се опитват да разберат какъв е редът. Ред няма, ние, дето сме си българи, това си го знаем. Скачаш направо връз вратата на поредното такси и преди да си се качил, задължително питаш дали ще те откара до адреса.
Защото си спомняш много добре, че може и да не му хареса и да те отпрати. Или да ти се нацупи. Или да ти поиска двойно пари.
Когато вече си се покачил в колата, бързо си припомняш шофьорските умения на незаменимите, безсмъртни и непобедими български таксиджии. Хващаш се здраво за седалката и се молиш просто да стигнеш жив, докато кротко приемаш обстрела от псувни по повод трафика в София, кметицата, Бойко Борисов, бежанците, футбола, корупцията, цената на тока и „тоя педераст", дето има наглостта да ви изпревари с беемвето си.
Въпреки всичко една част от теб все още се чувства щастлива - родината си е същата, даже по-напреднала - завършили са еди кой си ремонт, отворили са в квартала ти нова Била, нов Кауфланд или нов Лидл, автобусът до вас вече не е изнемощял Чавдар, а нов, екологичен немски екземпляр, спирката на трамвая е боядисана, а пред входа на блока ти има нови пейки и катерушка за децата от екологичен тип.
Иначе съседите са си същите и същото си правят - кой пие ракия, кой простира, кой е против да плаща ежемесечната такса, кой се развел, кой родил второ дете...
Първите ти дни и вечери на завърнал се в България експат са много вълнуващи. Всеки иска да те види и това внимание ужасно ти харесва. Приятелите ти са си същите, радваш им се искрено, прегръщаш порасналите им деца (как за половин година порастват като гъби тия хлапета?!), слушаш и попиваш разказите им за всичко и питаш, питаш, питаш.
Те ти казват колко е безнадеждно всичко. Обясняват ти в детайли политическия живот и непрекъснато те уверяват, че най-добре си направил, като си се махнал навреме. И че ако те имат тая възможност, на минутата биха си били камшика от тая страна, с тия политици, с тоя народ, дето е поробен в мисленето си, в кръвта си.
Дават ти поредната доза примери с такива като теб, които някъде си вече са успели и за нищо на света не искат и да чуят за България. Сигурен си, че и на тях разказват за теб и през техните очи успехът ти - там, някъде си - изглежда далеч по-голям и по-случил се.
После ти разказваш. Обясняваш как живееш ден по ден, описваш деня и местата си, говориш за хората там, за нравите, за новите приятелства. Приятелите те слушат и се радват за теб. Наистина се радват, нищо, че им липсваш.
Но, да, те ще дойдат да те видят непременно, още лятото ще дойдат! Или за нова година, живот и здраве да е. И ще почукат на дърво, като го казват. Този звук ще те накара наистина да се почувстваш у дома.
Там, където си, никой не чука на дърво, нито повтаря непрекъснато „живот и здраве", „ако е рекъл Господ", „да не чуе дявола", „дай Боже"...
През първата седмица в България харчиш много пари. Защото всичко ти се струва евтино. Ресторантите са със същите цени като тези в новата ти европейска държава, ама в лева. Доматите ти имат вкус. Тараторът мирише на бългаско кисело мляко, не на супермаркетски йогурт от западноевропейски тип.
Скарата ти е леко мазничка, с лютеница и кьопоолу, които оставят лекета. Ракията ти влиза естествено и никой не прави физиономия, че му е много силна. Като кажеш „смарцафрацам" или „егасимуси", всички те разбират. Купонът е постоянен и е супер.
На втората седмица нещата започват да се променят.
Малката ти нова подреденост - там, в новото ти място - започва да ти липсва. Входът на сградата ти изведнъж се оказва непоносимо мръсен и това те дразни. Вмирисаният рейс по линията 67 ти идва в повече и шумно се възмущаваш от кълбата дим, които се носят от него. Когато шофьорът те напсува откровено заради възмущението ти, недоумяваш.
После изведнъж се сещаш какво трябва да правиш и започваш и ти да псуваш. Ъгълчетата на устата ти постепенно увисват и първоначалната ти добронамереност и учтивост отстъпват на инстинкта за самосъхранение, който е най-важният в родината.
Много скоро, без дори да се замисляш как така, установяваш, че най-често чуваната фраза наоколо е „е..си майката". Или нещо производно.
Тогава разбираш, че първоначалният главобол, който те хваща още с пристигането на летището, не е само от мръсния въздух, а и от цялата мрачна, злокобна, тежка, подла, подмолна и разрушителна енергия, в която българите в България са принудени да живеят. И че ти някак вече не дишаш от нея поради едно единствено обстоятелство - че си си тръгнал оттук.
Тогава, точно в този момент, чувстваш облекчение от избора си. И забравяш романтичния припев на „Една българска роза" и „Облаче, ле, бяло", силуета на Витоша и красивия български език, на който толкова ти е хубаво да говориш.
Емигранството не е леко състояние на духа и бита. За нас, българите, като чувствителни балканци, то е особено тежко и тегаво заради откъсването от рода, от навиците, от малките обичаи, които те идентифицират като част от общото семейство.
Точно в тези моменти обаче, въпреки цялата ти нестабилност на чужденец в новото ти обиталище, единственото, което наистина ти е ясно е, че искаш просто да живееш човешки. И че над тези общи понятия като родина, дълг и бла-бла, стои фактът, че си човек, с един-единствен живот, поне до докаване на противното.
Ако новото ти място те прави по-добър човек, изборът ти си е заслужавал. За шест месеца си наясно с това. Не знам колко още трябват, обаче, за да може и носталгията ти по България да го разбере.
Ще видим. Просто трябва да си в добро настроение.
Оооооо умрях си от кеф.. Статията е гот. Да четат изпростялите и избеднялите българета колко са паднали в интелектуално ниво. Аз в българистан нито имам нужда нито потребност да ходя....
ми, Vincent MoFo, недей бе, душко, не се прибирай
Според мене, човек трябва да има поне малко реална оценка за случващото се наоколо, а не да е напушен наивен идеалист - каквото внушение прави авторката. Първо, за 6 или 12 месеца не ставаш емигрант, а по-скоро чужденец и тук, и там. Трябва да минат няколко години, за да се пренастроиш напълно. Свиквай с това. Второ, напълно игнорирай граничните служители - гледай намусено и встрани, дъвчи дъвка и отговаряй едносрично. Трето, за да не се набуташ при измамниците-таксиджии на летището, поръчай си такси от гишето на терминала. Така ако имаш проблеми, ще има глоба за шофьора и той го знае и се дължи прилично. Четвърто, вземи си кола под наем и се спаси от простотията на градския транспорт. Пето, простаци и кретени има навсякъде. Даже, бих казал, че на Запад има такива невероятни отрепки и жалки типове, каквито никога преди не бях виждал в БГ. Един човек, който живее вече 20 години в Англия, женен е тук, има семейство и все пак се чувства българин, ми каза нещо, което ми хареса : имам 2 въображаеми "компакт-диска" - български и английски. Когато съм в Англия, слагам английския, когато се прибера в БГ, вадя английския и слагам българския. Така навсякъде се чувствам у дома си. Ако сам се набугваш в лайна, естествено, че ще смърдиш яко. Просто се наслаждавай на почивката си и на живота, а не само да цивриш!
Във всичките статии, които съм чел на Мария Касимова, прави впечатление огромното желание да се представи България в отрицателна светлина, докато се сравнява с всичко "чужбинско". Не, че за това няма поводи, разбира се, но сравненията са в повечето случаи все на материална основа - колко било неподдържано, колко било мръсно, как някои таксиджии взимали двойно, автобусите не били Чавдар, ами нови, германски /ако днес произвеждахме нови Чавдар, едва ли щяха да са зле. Форд е казал, че най-хубавата кола е новата/, как миришело на сандвич с кашкавал /че какво - да не би да мирише лошо - само на пластмаса и бакелит ли да мирише?/ и т.н. Ако не става дума за материални неща, веднага се започва с някакви маловажности, като - дали някой се усмихвал приветливо зад гишето, дали псувал, дали се обличал с не знам какви си дрехи, а не с анцузи и пр. Разбира се, хората в Англия, Шотландия, Франция, Германия, Австрия, Швеция и др.страни никога не псуват. Когато те искат да изразят някакво несъгласие или отрицателно мнение, те се изразяват в стихотворна форма, а стиховете са пропити с любов и всепроникващ стремеж към Божието съвършенство. Те на мига съчиняват цели поеми бе, ей! Вие осъзнавате ли въобще за какво става въпрос? Има усмивки, от които като нищо може да ти стане лошо или направо да те побият тръпки. Та ако зад гишето ми се "усмихнат" по този начин, предпочитам да са нацупени, намусени и въобще да изразяват душата си, а не да ми се правят на някакви си. Лично на мен, ако някой ми се усмихва на сила, не само че не ми става по-добре, напротив - още повече се напрягам. А и кога най-после ще спрем с тия мераци да бъдем като еди кои си? Еди кои си са такива, защото са себе си и когато са ставали такива, не е имало от кой да гледат, за да копират. Именно заради това са такива. Т.е., за да бъдем като тях, първо трябва да разберем кои сме и какви сме, т.е., да намерим себе си. Последното, обаче, не само че не е лесно, ами въобще не ми се струва да е приоритет у нас. И /поне аз/ не виждам да се внушава от статиите на М.Касимова, за съжаление.
DOX, що си губиш времето? Марчето е неспасяема. Тя гледа само в една точка, без да мига. Просто положението при нея е безнадеждно.
Статията е много добра и описва в общи линии чувството на всеки решил да се върне за малко в родината си. Много внимателно си е подбирала думите,но веднага са се намерили шибани "експерти" по стар български обичай които да започнат да плюят просто защото трябва да се изявят като експерти за нещо което те сами не разбират. Да,имаш желание да се върнеш,но веднага след като се потопиш в морето от простащина започваш да съжаляваш за решението си и пропилените пари. Човек не иска да се върне точно заради такива тъпанари които по-горе изказват "експертното" си мнение. Аз си дойдох след 35 годишен "престой" в САЩ но не за да остана,а да видя докъде сме я докарали. Още на излизане от аерогарата вече съжалявах за решението си и искх просто да се върна обратно и да чакам самолета който да ме отнесе далеч от страната в която съм имал нещастието да се родя. Страна ,която вместо да върви напред в развитието си потъва бавно но сигурно към дъното. Страна пълна със слушащи чалга простаци,със самонадеяни селяндури окупирали София,каращи като говеда по улиците на града гледайки с презрение низшите твари които все още използват градски транспорт. Да,искаш да си в добро настроение но как да бъдеш,когато цените в магазините изобщо не отговарят на качеството на продуктите! Как да си в добро настроение като виждаш само начумерени муцуни около себе си и хора,които не са на мястото си. Как да си в добро настроение,когато когато искаш да свършиш нещо,попадаш на личност,която няма представа ,защо е назначена на съответното място,а човека който трябва да върши тази работа,мете с метлата улицата и се сещаш веднага за старите "нови" обичаи,че не е важно дали разбираш от работата която вършиш,а телефонното обаждане,което ти е осигурило мястото,което не заслужаваш. Лягаш си вечер след няколкодневен престой в милата си родина и се опитваш да напишеш мислено поне един плюс но се оказва че всичко е на минус. Реализираш всекидневните неща с които се сблъскваш и стигаш до заключение ,че навсякъде другаде по света е по-добре отколкото тук. Бързаш да събереш багажа си и час по-скоро да отидеш на летището откъдето ще дойде спасението от цялата тази тиня с която си покрит. Излитайки мислено се заклеваш никога повече да не се върнеш обратно и да изживееш отново кошмара наречен България. Но даже няколко дни след като си у дома пред очите ти са улиците пълни с мангасари и простащината с която си се сблъскал по собствено желание. След това полека-лека се отърсваш от неприятното преживяване и живота потича отново в установените релси--живот спокоен и пълноценен,на който сам си си господар!
Може ли аз да отговоря на някои "експерти" тук? Например Белка&Срелка която и да е тя независимо като каква се изживява. Мога да кажа че е от сорта неуспели в чужбина. От тези които ако отидат някъде за две седмици се връщат и говорят "завалено" български и с акцент,забравили българските думи. Да,но ако се наложи да плюят си ги спомнят много добре! Просташкият манталитет си пътува с теб независимо къде отиваш. Бръмбара пък не му се усмихнали на гишето и останал неприятно изненадан? Така е защото в Европа им писна от "новите"българи т.е. тълпите мангасари които отиват да живеят там на социални,защото тези в България не са им достатъчно. Защото това беше първото нещо ,което комунистите ни оставиха в наследство а то е че дадоха паспорти на всички престъпници за да могат да отидат в чужбина и да "затвърдят"доброто ни име. Та вие Радостина,Pixie,Бръмбар и Белка какво знаете изобщо за живота в чужбина? По начина ви на изказване тук съдя че коефициента ви на интелигентност не надвишава 05 но седите в нета и давате оценки! Затова много от нас предпочетоха тихо и кротко да напуснат,защото каквото и да се опиташ да направиш в България е обречено на провал освен ако не започнеш да се навеждаш на всеки който ти поиска.
Другарю Томов, не Ви знам колко и в какво сте успели, но язък Ви за 35 год. престой зад океана. Останал сте си див, селски комунез !!! Аргументирам се: Влизате във форум, където повечето хора се знаят, а Вие сте тотално неизвестен и започвате да ръсите квалификации кой с какво Ай Кю е , колко е неуспял и прочие. "Всички са равни ,ама някой са по- равни" -типично мислене на дрът комунист....сирийци, афгани и конгуанци може да пътуват и да цоцат социал, но "новите българи" не? И последно....само чугунена кратуна може да живее сред хора с обноски и възпитание 35 год и да си остане дърто мрънкало. Да бяхте прихванали малко култура, 2 хубави думи от куртоазия поне...как пък едно хубаво нещо не видяхте....
Граничарите навсякъде по света са начумерени и гадни. Това им е работата.
Хмм, този път смятам нацяло да пропусна тая словесна логорея на екс-патката. Ако има едно нещо, което да отбележа, то е че както бе отбелязано вече е необяснимо дълъг. Някои науки вадят даже емоционални корелации от подобни факти, но за тях специалистите да пишат Един безспорен факт е, че между алохтоните и автохтоните, тоест изнеслите се и коренното население, съществуват безспорно конкретни различия. Това обаче не прави някоя от групите категорично по-значима от другата. Както първите могат да се поучат от тегавия опит на останалите да живеят според разбиранията си в т. нар. "роден край", така и последните могат да прихванат много от тези поскитали, поживели и минали през един безспир от адски чужди им ситуации. Ако има нещо, за което да мечтая, то е българите зад граница да се активизират повече в контеста на случващото се в БГ, защото и на последния милиционер му е ясно, че те са капацитета на нацията, осъществяващ се другаде... Както съм споделял и преди, аз не се слагам категорично в нито една група. Около осем години от живота ми са минали в чужбина, наистина екзистенциални моменти съм имал не един и два, разочарования също. От друга страна - видях и научих много, което ми отваря вратите за една истинска свобода и стандарт според заслуженото. Дали ще е в България, където живея от около година и половина отново или другаде, ако не си готов, не ти е там просто мястото. А за да принадлежиш на едно място, то най-логичното е да се стремиш към неговото качествено развитие (да си поне понякога усмихнат на улицата, да участваш с конкретни компетенции в полза на останалите, да заявяваш и изискваш качество, name it...). В България има много потенциал за развитие, но следва да се започне от личното такова... А гореизложения текст не загатва за особено такова...
Ето отговор на Джон Смит,Мако,Вако и други. Ако съм бил комунист нямаше да избягам от България а щях да се наслаждавам на милионите които можеше да имам. Вие сте наследниците на комунистите. И не съм мрънкало,просто ви описвам чистата истина която изобщо не ви изнася. Колкото упрека в псувни никъде не съм писал такива,а това че не сте чели други неща означава че не аз а вие сте от скоро във този сайт. Ако пише интелигентен човек ще се позове на факти в желанието си да ме обори,ще ми покаже в кое не съм прав,но не с безсмислени обвинения и кратки фрази,които точно показват липсата на богат речник и знания. Разбирам ви ,че сте пропуснали момента да заминете или не сте имали достатъчно смелост да го направите,затова гледате да плюете по изживяванията на други. Това е българина--озлобен и разрушител по душа! Когато видите,че някой е по-добре от вас злобата стиска душите ви! Защо не си зададете въпроса--защо той е на това ниво на развитие а аз не съм? Тогава си отговорете искрено--може би защото аз нямам акъл,не съм достатъчно предприемчив,задоволявам се с това което имам. Но,неее,решавате да направите всичко по силите си за да му създадете неприятности и унищожите. Ето това е дълбоко заложено във всеки българин--игра от древността "прееби другарчето". Затова сме били под византийско,турско,комунистическо и сега гербаджийско робство. Затова скоро ще навлечете потурите и ще крещите "Аллах Акбар"
Мога да кажа едно "Мако",средата ми не е възвишена и аз съм обикновен човек,но с ясни разбирания. Ако твоята мечтана среда е "възвишена" проблема е твой че не можеш да се вместиш в нея.
Да Борката,обикновен човек,а това че ти си прост е друг въпрос! Простотията ходи по хората,не по гората. Но колкото да му обясняваш на човек,че е прост,той си остава такъв!
Ще отговоря и на Geti. Тя е дошла и е изказала възхищение,защото не е видяла тинята под краката си. Защото заобикалящите я в момента са си разцепвали устите от усмивки. Защото е била тук за малко. А ако беше останала поне месец щеше да си замине плачейки и след това щеше да ходи на психиатър доста време. На теб също ти е нужен такъв!
Бря!? Вчера е имало тук назидателно неделно училище. Бой по каската, щом не увира. Най-дразнещо и в статията и в коментарите са обобщенията. Ангро никой народ не е прост, нахален, мързелив, мърляв или обратно - галантен, интелигентен, предприемчив, дисциплиниран и ухаещ. А служителят на реда трябва да е строг. Той не е рецепционист или аниматор в хотел. Преди 2 седмици се върнаха приятели от яхтено приключение. Единодушното им мнение беше, че капитанът е бил темерут. Ми ако им се е усмихвал учтиво и търпеливо е понасял капризите им, можеха и да не се върнат, както ги е връхлитал няколко пъти ураган. Капитанът е суров морски вълк, бе. Та така и граничният полицай - хем е полицай, хем е граничар, хайде не искайте да ви се хили като касиерка в хипермаркет.