Първото завръщане на "експата"

Трябва да си в добро настроение, за да можеш реално да пишеш за състоянието си на емигрант.

Пардон, на експат, както политически коректно трябва да се наричат тези, които обитават спокойно други населени места, дето не са им родина. И които не бягат от война, а най-вече от начин на живот или от манталитет.

Като една почти шестмесечна експатка (или експатица) установявам, че гледната ми точка към новото ми местоживеене и изоставеното такова се мени според чисто човешките ми настроения.

В дни, когато се чувстам доволна и щастлива от направената крачка, всичко ми се вижда пълно с надежда. Тогава, когато се сдухвам най-вече заради някаква подла, дълбока и режеща патриотична тъга, приемам новото си място като особено чуждо и недружелюбно. И все пак.

Шестте месеца на емигранта са нещо като първи преломен момент. Зад гърба ти е първоначалната еуфория от смяната, която така или иначе трае не повече от седмица. Минал си и идващия след нея неизменен страх с въпроса „Трябваше ли ми цялата тая работа сега на мене или не?".

Някъде след втория-третия месец започва да отшумява и носталгичният повей „абе май добре си бях у нас, за какво ми трябваше да идвам!". Половин година на ново място, с нови хора и нова енергия е като първият срок в нов клас - постъпил си на краката си, полека започваш да се отпускаш, чувстваш се все повече на място, но все още си далеч от това да си местен.

Разкрачено положение. И почти пълна липса на баланс.

Първият шок, който те връща в родната действителност, е първото връщане в България. Един мой приятел, който от години живее в Америка, твърдеше, че когато си дошъл за първи път, имал чувството, че наистина ще легне на земята пред летището и ще започне да я целува. Когато кацнал, се просълзил.

На излизане от самолета вдишал дълбоко въздуха и се вторачил в гръбнака на Витоша, за да си я погледа.

Ударът с мокър парцал дошъл няколко минути по-късно, когато застанал пред гишето за паспортна проверка.

Зад стъклото стояла начумерена гранична полицайка, която видимо мразела целия пътникопоток, прииждащ от странство за седмица-две по Коледа и която всячески се постарала да му скъса нервите с дълбоко вторачване в американската му виза и коментари на тема „родоостъпници недни".

Сега мога да си го представя. Толкова ти е хубаво, че се връщаш в България, че в главата ти са само едни такива родни, разтърсващи душата песни, като „Моя страна, моя България" и „Една българска роза", сърцето ти тупти, като че ти предстои войнишка клетва пред националния трибагреник, а гледката на изкорубеното софийско летище ти се струва направо пасторална.

Миризмата на печен сандвич с кашкавал, която се носи от дървените кафетерийки на Терминал 2, те кара да си спомниш училищните лавки и принцесите с кайма от голямото междучасие. Дори сладникавата смрад на смес от пишкано и ароматизатор „борче", която се носи от тоалетните, не те дразни.

Вдишваш и се усмихваш - родина!

После се срещаш с граничните полицаи. Ъгълчетата на устните им са провиснали като тези на намусените емотикони. Колкото и да се стараеш да си приветлив, те гледат лошо.

„Няма какво да ми се хилите - това не ви е сватба тука!", чувам да казва полицаят от съседното гише на една възрастна дама, пристигаща от Франкфурт.

Тя, милата, го гледа неразбиращо и на стар, аристократичен софийски диалект му обяснява, че „бех разбрала, че след седемдесет години нема нужда да се сменя паспорта, ама ето сега вие ми казвате, че не е верно. Ще се заема сега в София, моля да бъда извинена!"

Мъжът с униформата се опулва насреща й и явно взима решение да отстъпи пред възрастта й:

„Айде, бегай, че от такива като тебе..."... Не става ясно какво от такива като нея, но дамата си взима паспорта и все така любезно му благодари. На Вие.

Второто българско кроше получаваш от таксиметровите шофьори пред летището. Наредили са се един след друг и ръкомахат важно, докато току-що пристигналите се опитват да разберат какъв е редът. Ред няма, ние, дето сме си българи, това си го знаем. Скачаш направо връз вратата на поредното такси и преди да си се качил, задължително питаш дали ще те откара до адреса.

Защото си спомняш много добре, че може и да не му хареса и да те отпрати. Или да ти се нацупи. Или да ти поиска двойно пари.

Когато вече си се покачил в колата, бързо си припомняш шофьорските умения на незаменимите, безсмъртни и непобедими български таксиджии. Хващаш се здраво за седалката и се молиш просто да стигнеш жив, докато кротко приемаш обстрела от псувни по повод трафика в София, кметицата, Бойко Борисов, бежанците, футбола, корупцията, цената на тока и „тоя педераст", дето има наглостта да ви изпревари с беемвето си.

Въпреки всичко една част от теб все още се чувства щастлива - родината си е същата, даже по-напреднала - завършили са еди кой си ремонт, отворили са в квартала ти нова Била, нов Кауфланд или нов Лидл, автобусът до вас вече не е изнемощял Чавдар, а нов, екологичен немски екземпляр, спирката на трамвая е боядисана, а пред входа на блока ти има нови пейки и катерушка за децата от екологичен тип.

Иначе съседите са си същите и същото си правят - кой пие ракия, кой простира, кой е против да плаща ежемесечната такса, кой се развел, кой родил второ дете...

Първите ти дни и вечери на завърнал се в България експат са много вълнуващи. Всеки иска да те види и това внимание ужасно ти харесва. Приятелите ти са си същите, радваш им се искрено, прегръщаш порасналите им деца (как за половин година порастват като гъби тия хлапета?!), слушаш и попиваш разказите им за всичко и питаш, питаш, питаш.

Те ти казват колко е безнадеждно всичко. Обясняват ти в детайли политическия живот и непрекъснато те уверяват, че най-добре си направил, като си се махнал навреме. И че ако те имат тая възможност, на минутата биха си били камшика от тая страна, с тия политици, с тоя народ, дето е поробен в мисленето си, в кръвта си.

Дават ти поредната доза примери с такива като теб, които някъде си вече са успели и за нищо на света не искат и да чуят за България. Сигурен си, че и на тях разказват за теб и през техните очи успехът ти - там, някъде си - изглежда далеч по-голям и по-случил се.

После ти разказваш. Обясняваш как живееш ден по ден, описваш деня и местата си, говориш за хората там, за нравите, за новите приятелства. Приятелите те слушат и се радват за теб. Наистина се радват, нищо, че им липсваш.

Но, да, те ще дойдат да те видят непременно, още лятото ще дойдат! Или за нова година, живот и здраве да е. И ще почукат на дърво, като го казват. Този звук ще те накара наистина да се почувстваш у дома.

Там, където си, никой не чука на дърво, нито повтаря непрекъснато „живот и здраве", „ако е рекъл Господ", „да не чуе дявола", „дай Боже"...

През първата седмица в България харчиш много пари. Защото всичко ти се струва евтино. Ресторантите са със същите цени като тези в новата ти европейска държава, ама в лева. Доматите ти имат вкус. Тараторът мирише на бългаско кисело мляко, не на супермаркетски йогурт от западноевропейски тип.

Скарата ти е леко мазничка, с лютеница и кьопоолу, които оставят лекета. Ракията ти влиза естествено и никой не прави физиономия, че му е много силна. Като кажеш „смарцафрацам" или „егасимуси", всички те разбират. Купонът е постоянен и е супер.

На втората седмица нещата започват да се променят.

Малката ти нова подреденост - там, в новото ти място - започва да ти липсва. Входът на сградата ти изведнъж се оказва непоносимо мръсен и това те дразни. Вмирисаният рейс по линията 67 ти идва в повече и шумно се възмущаваш от кълбата дим, които се носят от него. Когато шофьорът те напсува откровено заради възмущението ти, недоумяваш.

После изведнъж се сещаш какво трябва да правиш и започваш и ти да псуваш. Ъгълчетата на устата ти постепенно увисват и първоначалната ти добронамереност и учтивост отстъпват на инстинкта за самосъхранение, който е най-важният в родината.

Много скоро, без дори да се замисляш как така, установяваш, че най-често чуваната фраза наоколо е „е..си майката". Или нещо производно.

Тогава разбираш, че първоначалният главобол, който те хваща още с пристигането на летището, не е само от мръсния въздух, а и от цялата мрачна, злокобна, тежка, подла, подмолна и разрушителна енергия, в която българите в България са принудени да живеят. И че ти някак вече не дишаш от нея поради едно единствено обстоятелство - че си си тръгнал оттук.

Тогава, точно в този момент, чувстваш облекчение от избора си. И забравяш романтичния припев на „Една българска роза" и „Облаче, ле, бяло", силуета на Витоша и красивия български език, на който толкова ти е хубаво да говориш.

Емигранството не е леко състояние на духа и бита. За нас, българите, като чувствителни балканци, то е особено тежко и тегаво заради откъсването от рода, от навиците, от малките обичаи, които те идентифицират като част от общото семейство.

Точно в тези моменти обаче, въпреки цялата ти нестабилност на чужденец в новото ти обиталище, единственото, което наистина ти е ясно е, че искаш просто да живееш човешки. И че над тези общи понятия като родина, дълг и бла-бла, стои фактът, че си човек, с един-единствен живот, поне до докаване на противното.

Ако новото ти място те прави по-добър човек, изборът ти си е заслужавал. За шест месеца си наясно с това. Не знам колко още трябват, обаче, за да може и носталгията ти по България да го разбере.

Ще видим. Просто трябва да си в добро настроение.