Да се спори чия е шкембе чорбата на Балканите е все едно да се търси кой е баща и кой майка на лезгинката в Кавказ.
Там дагестанци, чеченци, кабардинци, грузинци, азери и кой ли още не от народите, които населяват района - и се бият помежду си, изясняват генеалогията на танца, чийто корени всъщност са от Персия (Иран). Нищо, че повечето танцуващи го са мюсюлмани, а грузинците например - християни.
На Балканите също сме твърде чувствителни. Ако някой ни каже, че хоро се играе и в Турция, и в Сърбия, и в Македония и Босна, и къде ли още не, че даже и кюрдите имат, сигурно на някой ще му кипне кръвта. Дори и преди това да е друсал кючек в някой чалга клуб. Впрочем, маанетата са напеви от древни византийски мелодии.
Неравноделните тактове, с които изобилства българският фолклор, може и да ги няма в Албания, Гърция и Турция, но пък ги има в Македония. Това може да ни прави братя по кръв със съседите, но в съвременния свят братята по кръв често са граждани на различни държави.
Последното ислямско кралство в Испания - Гранада, може и да е загинало през 1491 г., но в музиката, танците и храната на цели райони от страната берберите (маврите) винаги ще присъстват.
Искаме или не искаме, локумът все ще си е Turkish delight за Европа. Както пържените картофки ще са French potatoes за англичаните. Впрочем, и мръсните болести, които англичаните доста дълго време наричали с определението "френски". Предвид вековната вражда-състезание между двете общности от двете страни на Ламанша. Което не попречило да се роди портото.
Културата и храната е това, което трябва да споделяме. Омразата е за политиците. Те с това си вадят хляба - и оръжията.
