Съществува една мащабна, основополагаща тенденция в човешкото поведение и съзнание - да замаскира, да не забравя напълно, но да се утешава с фалшиви и измислени обяснения. За да боли по-малко.
Розовите очила на позитивното мислене замъгляват, но ни поучават как точно да променим живота си към по-добро. Правилата са строги - да не се отпускаш, да не се предаваш и колкото повече ти е кофти, толкова повече да се усмихваш пред огледалото. Понеже така задаваш на вселената позитивни послания.
Не знам дали на вселената й пука за нашия живот, но някакси е хубаво на нас самите да ни пука. Параванът на позитивизма вреди, но не защото в идеята да мислим позитивно има нещо лошо. А защото в манипулативната й масовизация има сериозна злоупотреба.
Да мислиш позитивно не означава да живееш като прилеп, който мижи срещу светлината, да вървиш винаги по сенчестата страна на улицата и да прикриваш зад очила и силикон трепетите на сърцето си. Означава да имаш силите да настояваш, че освен външната обективна реалност, има и друга - онази на нашите спомени и чувства, на нашите незадоволени и подминати мечти, надежди и желания.
Да мислиш позитивно означава да имаш куража да настояваш да разбереш какво се случва в теб и откъде идват страданията, защо се проваляш или разболяваш. Да вярваш, че щом всичко има причина, всичко си има и отговор и да поемеш отговорността да го търсиш и да осъзнаеш, че за да стигнеш до тук, ти самият не си могъл повече.
Страданието е, за да се страда. И не е позитивизъм пред лицето му да се твърди, че трябва да вярваме, че всичко ще се оправи. Това е цинизъм. Лицемерие е да втълпяваш на човек, на когото му се плаче, че трябва да се усмихва в огледалото. Нечестно е, понеже това отказва да признае правото на болката да я има и е садизъм, понеже го кара да се чувства още по-провален, когато нещата така и не се подобряват. Престъпно е, понеже е лъжа - не можеш да се смееш, когато някой умира.
Не можеш да подкрепяш някого да създава и развива фалшивата представа за себе си, която ще го доведе до лудост и да предлагаш опора на опита му в стремежа да се анестезира, да дисоциира още повече преживяванията и чувствата си от онова, което се случва.
Преди години, по време на един от стажовете ни в отделението по детска травматология на известна столична болница, много ме впечатли следното - едно малко момченце се събуди след операция, майка му понечи да го прегърне, а то я отблъсна и каза: "Мамо, ти ме излъга! Каза, че няма да боли, а мен ме боли. Боли ме ужасно."
В опита си да помогне и да облекчи страданието на детето си, тази отчаяна майка всъщност го беше излъгала. Не болката е толкова страшна - понеже тя показва, че нещо се случва и показва къде, а подмяната.
Подмяната, която превърна живота в индустрия и която ни приканва да забравим напълно кои сме, да се превърнем в поредица еднакви, впуснати в стремежа за идеалност. Напълно се забрави истината, че красотата не е в лустрото, а в различието и автентичността. Различието, което е нещо трудно за човешката природа.
И макар че ако питате творческите или интелектуално изкушени хора, те ще ви кажат, че винаги са искали да са различни, различието и другостта ни напрягат до ужас. От начина, по който човек когнитивно възприема новите стимули - като се опитва да ги "заготви" към нещо познато от опита, през това чуждият да ни се струва опасен, та до начина, по който се раждат стереотипите и се формират нагласите, човешкото съзнание функционира в непрекъснат опит да "премахне" непознатото и да го превърне в познато.
Да го класифицира, да откривателства, да пребоядисаме стените на апартамента си и да премахнем следите от миналия рожден ден, в който някой е залял стената с вино, праха - от времето, в което сме живяли там - будували сме, обличали сме се за първа среща, плакали сме след загубената си любов, да покрием със свеж цвят изложбата стенописи, създадена от порасналите ни деца...
Да премахнем следите - бръчките, белезите и стриите - тези маркери, че не сме вече същите, че сме други, защото е минало време, в което сме паднали, родили сме някого или сме отслабнали от напрежение. Различието ни плаши. То е ужас от очакването, неяснота или спомен, който бихме предпочели да забравим. Белезите на различието и промяната са страшни.
Твърдим, че най-хубавото, което се е случило с нас, е това, че сме станали майки. И хукваме в дерматологични клиники, за да премахнем белезите. Цял живот бленуваме по детството, а неловко покриваме белезите от раздрани колена. Толкова бяхме щастливи тук... и сменяме тапетите.
Напоследък навсякъде попадам на статии за мъжете и жените. Мъжете това, жените онова... От булевардни или лайфстайл издания до интервюта на психоаналитици. Мъжете и жените сме различни... Явно никога няма да спрем да си блъскаме главата над това - защо? Това е нещо като диетите и идеалното тяло - ако ядеш това, което искаш, трябва да спортуваш повече. Или... да не изглеждаш както искаш.
Вместо да приемем този прост алгоритъм обаче сме в състояние да издирваме непрекъснато чудодейни решения, които неуморно се провалят, защото просто такива няма. И много малко от нас могат да стигнат до изглеждащото непостижимо: "В живота си съм свалил 300 кг с диети. Снимам ли? Снимам. Оставете ме на мира да си ям с удоволствие" (Депардийо). А и не всеки от нас има пристойността да си го каже.
Апелът да мислим позитивно, сведен до булевардност в популярните книги, ни приканва да се отчуждим още повече от себе си и да се откажем да бъдем автори на собствения си живот, защото го представя в светлината на магическото мислене - ако вярваш, ще стане.
Истински позитивното мислене е не вярата в ирационални чудеса, за чиято липса да се сърдим на вселената, а вярата в нас самите - да изстрадаме страданието си, да намерим отовор на въпросите си, да помогнем на тялото си да оздравее като разберем каква е причината за нашите болести - да ги приемем като начало на това, ако е възможно, някога да се разделим с тях.
И да не зачеркваме историята си с измислици за себе си, а да намерим начин да обживеем собствената си кожа, да я заобичаме и да направим така, че тя да стои уникално на собствената ни уникална същност.
Страхотна статия! Това е с класи над кафеджийското дърдорене де го заболява глава на човек и престава да чете след некое време. Мисла си, че много малко ора всъщност ше разберат за кво говори авторката. Много полу-ора, полу-животни има и стават се повече и се по-шумни. Това за къде иде реч му се вика пробуждане. Да се пребориш със страховете си, а не да ги маскираш със злоба и гняв, които па да изсипваш на околните. Наскоро гледах едно филмче за живота на Буда. За пътя де е извървял един обикновен човек (па макар и принц) стигайки до Нирвана. До Пробуждането. Що Буда значи баш това - ПроБуден, СъБуден. Много малко ора търсат истината за себе си госпожо авторке...за съжаление. Нагазват у студената вода на таа истина и почват се озъртат кат уплашени зайци към брега де са точно тия заблуждения де им действат кат морфин дори да са грешни. Много малко имат смелостта да нагазат до шия па и да преплуват отсреща. Поздрави за хубавата статия още веднъж дори и да не съм много съгласен с некои (само с некои малки неща) от нещата вътре.
(ВНИМАНИЕ! ТЕЖКО СЪДЪРЖАНИЕ!) Защото в студа животинките търсят топлина и често я намират в двигателя на колите. Това се е случило и на Амели. Нашите приятели от Фондация "Четири Лапи" се отзоваха на сигнал за животно, което се е заклещило ...в двигател на лек автомобил. Успяха да я спасят и ни я докараха. ...тук следват тъжни снимки...Така дойде тя. В това състояние. Упоена. Изтощена. От часовете, през които се е борила да се спаси от схватката с колата. Добрата новина е, че хората, чиято е колата са реагирали и имат добри сърца. Сега само се молим за нея. Молете се и вие. Как да избегнете всичко това? Преди да запалите колата просто натиснете клаксона за малко. Толкова просто... Сега ще чета тази толкова харесана статия.
" Цял живот бленуваме по детството, а неловко покриваме белезите от раздрани колена" Бленуването по детството е защото тогава си чувствал, че си най-скъп, най-важен, най-обичан, най-мислен, най-обгрижван от едни много големи, много умни, много добри , най-добрите за теб - родителите ти. И в същото време си забравил някои несправедливости като неразумно застаналата пред теб стръмна стълба или по-висок тротоар...или незаслужен, според теб пердах...
Хм,само на мен ли не ми хареса?Безкрайно разтягане на локуми.Повтаряне до безкрай на едно и също.Хубаво де,трябва да сме щастливи,разбрахме го.Ако не броим противоречията,клишетата и изключително сухо поднесената информация принципно се ядва де.
Ей, отдавна не бях попадал на по-смислена статия в кафето
Абе, с две думи: харалАмбене му е майката...
АСДФГ - ако те разбирам правилно,сме на едно мнение.Братята хамериканци точно на това ни учеха и ни промиваха мозъците.Сутрин като станеш да се гледаш в огледалото,да се усмихваш и да се надъхваш колко е хубав света.Да мислиш само позитивно и некви такива шитни.Си мисля квото си искам.Ако ме влече по цял ден ще си мисля колко е гаден живота да го ева.То си е моя работа.Няма се превръщам в някво ухилено зомби и след поредния шит да се хиля като зелка.
Дилайт,има разлика между мрънкачи и просто сад пийпъл.Щото мрънкача е щастлив като мрънка.Пък другите просто си им е кофти по една или друга причина.Доста често с основание.
А как се определя кой е мрънкач и кога има реален проблем? Винаги ми е правело впечатление, че всички мрънкат от дупките по пътищата, а като някой възнегодува от тия дупки, всички вкупом му скачат: Ууу, мрънкач, хейтър, ти не можеш да караш! Също така тънка е границата между позитивното мислене и просто дебилизъм Бъдете осторожни!
Мче кой е казал,че е нужно да мрънкаш на околните.Обичам да си мрънкам сам на себе си примерно.Това си ме стимулира по някъв начин,но негативното мислене пак си го има.А много хора бъркат констатацията с мрънкането. Да констатираш,че са ни скапани пътищата не е мрънкане
Ben Dover Ти не мо'еш да караш, бе! Скапани му били пътищата
Леле,недей така.Има хора си надживяват децата.А,накарай ги да се усмихват ако можеш. Оня,прав си.То не е ли да четеш всеки ден "Маншон,полуоска и мъхеста брада" и класиката "Реглаж на мостовете на Медисън",все едно не си жив.Пък и друго си е така с кеф да понапсуваш де що майки на управляващите има.
По другата тема е, ама: "Графа е сред певците продуценти, които могат да се похвалят с реализиран проект с пари от ЕС. Новият му клип „Кауза пердута” е сниман с техника, финансирана от Брюксел. Проектът е на стойност 947 708 лв., от които безвъзмездно са му отпуснати 663 396 лв., пише „Монитор”." О, Боже, защо, защо! Е от това най-се притеснявахме вчера и ето сполетя ни и то..... Как да мисли човек позитивно, как?
Ааа Дилайт,много моля,тва за дупките беше офтопик.Инак за друго си мрънкам сам на себе си.Не,че нямам поводи и за радост де,ма си ми е кеф да си мрънкам.Мазохист съм,кво да праш.Е,вчера зъбарката вика - що не те боли?Е как да й обясня,че ми е се тая кво прай с тая проклета бормашина в устата ми
Оня,искаш да ми кажеш,че са дали почти милион за тоя клип?Дето е сниман с телефон?И текста на песента му се е паднал от Зрънчо?УжасТ!