В прекалено неловката трета част на "Запознай се с нашите", която не заслужава нищо повече от Златна малинка, в устата на смахнатия Бърни Фокър е вкарана поне една симпатична реплика - която легализира правото на децата да си бъркат в носа.
Разбира се, че не толерираме физическото измерение на това действие - говорим за синдрома, че между всичките чуждоезични курсове, спортни и художествени занимания, на които забързано караме децата си, понякога профучаваме с 200 км/ч покрай Техните желания.
Или пък не им оставяме свободно пространство, в което да вършат своите си първични неща - като драскане на колички върху лист хартия например.
Българите сме специалисти по даване на съвети и церове, свързани с проблеми от настинка до непрестанното висене на детето ни пред някоя компютърна игра. Нямаме доверие нито на лекарите, нито на психолозите (напоследък ни убедиха, че здравето ни не е изгодно никому) и прибягваме до тях само ако сме с единия крак върху обелка от банан, а с другия в гроба...
Склонноста ни да разбираме от всичко е толкова повсеместна, че можем да прекараме цял ден между форума и тоалетната, за да разберем какво да пием срещу разстройство, вместо да се обадим на лекар. Същото е и когато се отнася за възпитанието на децата ни - щом пише, че другите ходят на таекуон-до и моето ще ходи, за да стане силен, бърз, издръжлив, герой...
Да не бъдем несправедливи - това не е защото щастието на детето ни е безразлично. А може би защото, пропуснали нашето, се опитваме да компенсираме 20-те години тежък преход като ги натоварваме с всичко, което се предполага, че ще ги изстреля на върха на социалната стълбица.
И докато им говорим колко е важно да говорят два-три езика, чувствата ни към тях протичат мълчаливо...
За нас животът е преди всичко "труден" и децата ни стават свидетели на прекалената ни пренавитост да имаме поне едно нещо, което можем да наречем "най". Да вземем например две фризьорки (без да сме снизходителни към тази професия, а просто като средностатистически пример), които записват децата си в първи клас: едната казва, че ще запише детето си в обикновено училище, за да му даде време и шанс сам да избере какво иска, другата освен че ще го запише в Италианския лицей, ще го прати на курсове по немски, уроци по салса, тренировки по плуване ("може да съм фризьорка, но детето ми ще успее").
Коя е по-права?
Ние сме хора и се учим да бъдем родители, докато сме родители - децата не идват с рецепти за отглеждане и възпитание. Затова този път потърсихме мнението на психолог - Гергана Москова, която работи и с възрастни, и с деца.
Признаваме, че бяхме провокирани от първоначалната версия по случая с инцидента в Кърджали, в който 17-годишно момче уби майка си и по-малкия си брат. Извън конкретния повод обаче се опитахме да разберем кои от родителските усилия могат да бъдат с обратен знак. И колко е важно децата ни да усещат, че са обичани и подкрепяни - независимо от "постиженията" и постиженията си.
Идеалните образи
"В момента децата, които изпитват огромни затруднения, в повечето случаи са деца на доста амбициозни родители", казва психологът Гергана Москова във връзка с най-често срещаните проблеми по време на консултации.
"Става дума за родители, които работят много, много малко време им остава за семейството, а от друга страна те очакват от своите деца същата амбициозност - освен на училище, те са изключително ангажирани с ред други занимания, и почти не им остава пространство за техните игри и нтереси - за онези простички неща, от които дори ние възрастните имаме нужда..."
Детското желание е изтикано на заден план, смята психологът, и допълва, че дори има родители, които държат децата им да ходят на спорт, въпреки че те чувстват потиснати от него. "Например едно момченце беше заставено да ходи на плуване, а не искаше, понеже по думите му треньорката почти насилствено искала от децата много високи резултати.
То не се справяше, а в същото време искаше да заслужи одобрението на майка си, която е в контакт с треньорката и според която плуването ще изгради от него истински мъж - силен, як и т.н. - и не трябва да се отказва, защото това би било антимъжка проява.
Аз лично не смятам, че щом детето е започнало някакъв спорт, то трябва да продължи на всяка цена. В крайна сметка едно дете трябва да опита много неща - не се раждаме професионално ориентирани, ориентираме се впоследствие.
Колкото до изградената представа на майката за идеалния образ на мъжа - разбира се, че има качества, които очакваме от срещуположния пол. Но щом на майката й трябва такъв мъж, тя може да го намери, а не да натоварва сина си с критериите си. Защото той сигурно има ред други качества, които няма да го направят неуспял.
Ако за майката мъжът е успял тогава, когато може да плува или да кара мотор, нейният син може би е талантлив в писането на поеми... Това момче например рисува. Не беше записано на такива курсове. Мечтае да стане дизайнер на автомобили."
Свободен избор
"Разбира се, че всички родители се стремят да ангажират децата с полезни занимания и няма нищо лошо да се инвестира в такива. Но знаейки, че те струват пари, детето още повече се притеснява, ако не се справя. И това определено води до стрес. Съвсем друго е, ако то се занимава с нещо, което не е задължително, но пък му носи радост.
Но в повечето случаи родителите казват така: "Щом всички ходят, нашето дете не трябва да изостава..." Много е важно да уважаваме техните желания - не е нужо непрестанно да ги анкетираме какви искат да станат, а просто да проследим какво ги занимава, да предлагаме, но не и да задължаваме..."
Ако не правиш това, ще станеш като мен...
Много родители се чувстват разочаровани от себе си и от реализацията си и се опитват да компенсират това, натоварвайки децата си, но това е неоснователно, смята психологът.
Според нея причина за прекалената амбициозност на родителите е и несигурността, в която живеем:
"Когато човек се чувства несигурен, може би на посоки се опитва да даде на детето си всякакви способности, които да го подготвят за света, но това не е възможно.
Истината е, че да си добър родител не е лесно, но със сигурност помага това да си удовлетворен от самия себе си. Да се справяш с личните си проблеми сам, а не посредством детето си."
Страховете на децата
Напоследък са свързани с техните родители: "От около две години забелязвам тази тенденция - има подмяна на ролите и децата се притесняват за родителите си. Очевидно възрастните са много тревожни и децата инстинктивно го усещат, притеснявайки се за здравето им, за това дали няма да им се случи нещо лошо. И понеже са изключително зависими от родителите си до една много голяма възраст, те усещат нестабилност.
Ние всички се тревожим постоянно - ще ми се случи ли това, ще успея ли в онова, сега искам да постигна повече... В такива ситуации тревогата е хубаво да не достига до децата ни - защото ние имаме в главата си идея как ще продължим, а те нямат и стават контейнер на нашата тревога.
Много е важно, ако детето става свидетел на нашата тревога, да му дадем думи за това какво се случва, че има проблеми, но има начини да се справим с тях. Децата не трябва да бъдат оставяни в пространство, в което сами да търсят отговори. Фантазията е безгранична и в нея детето може да сложи образи, които са много по-страшни, отколкото в действителност. Трябва да знаят, че родителите са достатъчно силни, за да се справят с трудностите."
Крайна цел - обич
"Антисоциалните тенденции, по които можем да познаем, че детето не получава достатъчно обич, топлина и внимание в семейството, най-често се изразяват в лъжа, във взимане на нещо, което не е негово, разрушване. Провокира ги основно липсата на емпатия. Много е силно да говорим за психоза в такива случаи, такива прояви имат и просто деца с по-невротична структура.
Но ако не се обърне внимание на тези постъпки, детето ще продължи да увеличва броя и сериозността им - защото мотивите му са да привлече внимание върху себе си. Можем да говорим и за това, че то въстава, но основната цел е да привлече внимание, което му липсва.
Поради липсата на достатъчно топлина, децата започват да стават по-затворени, по-трудно общуват. Детето, независимо колко е малко, има лакмус има за чувствата. Дори и постоянно да му казвате браво, ако го правите дистанцирано, с идеята, че е за образец, то усеща лишението от други емоции.
Да даваш постоянно оценки на резултатите му в училище или в някакви състезания, независимо, че те са положителни и са свързани с материално поощрение, също може да е студено отношение. Това е просто "Ти си такъв и аз те одобрявам..." Сама по себе си отличната оценка не е нищо особено. Детето трябва да усеща искрена радост от това, че се справя."
Все пак, каквото и да пише в рецептите за родители, основната съставка във всички е една и съща: обичайте ги - и им го показвайте всеки ден.
