За първи път го срещнах, когато бях на пет. Нашите ме замъкнаха на някакво от онези по-официални гостита, където трябваше да се представя добре и да си играя с местното дете. На вратата ни посрещнаха мъж с кожени чехли и риза с вратовръзка и жена с огромна тупирана коса, зад чиято пола се виждаше кльощаво детско краче с късо панталонче, бяло чорапче и мини мъжка обувка с връзки.
"Айде, Монче, мама, спри да нервничиш"
Крачето се местеше успоредно с движенията на майката и полата, като из отзад се чуваха нервни детски измучавания "ммммм...!" и тихичко хленчене. Когато лелката с тупираната коса реши да направи рязък обратен завой, за да прихване мучащото нещо с крачета и къси панталонки, то с писък се вкопчи в полата й, взе ритмично да тропа с мъжките си обущета и да крещи "оу, маааааа, мамо, маааа!".
Мамата извинително се усмихна и с увеличаващ децибелите си глас започна да увещава панталонките да излязат отпред и да се запознаят с "момиченцето" - аз. Не беше минала и минута, когато сцената на гостоприемството вече приличаше на кадър от семейна драма, писъщите бяха нетърпими, тупираната коса на майката все повече напомняше намокрен от дъжда захарен памук, а бащата, плувнал в пот, се опитваше да прихване с лапи крещящото човече зад жена си. "Няма мааа, нямаааа", крещеше то, докато лелката повтаряше като мантра "Айде, Монче, маме, спри да нервничиш... Виж как те гледа момиченцето, Монче, айде, Писане...!".
"Мамоооо, а пък тя иска да ми вземе..."
Не знам колко ще да е продължило това мило посрещане, но си спомням как по едно време все пак успяхме да влезем в дома, докато Мони квичеше с пълна сила, а накрая майка му здраво го прегърна, сложи го на скута си и му запя за някакъв коминочистач.
Аз, тренирана да не проявявам лигавщини, особено на гости, зяпах това слабичко човече и се чудех как още никой не му е обърсал няколко здравословни шамара. Мони ме поглеждаше ехидно изпод тупираната коса на майка си и когато придоби повече смелост, ми се оплези. По детски останах учудена, че той се оказа на солидната възраст от седем години и само след месец щеше да тръгва на училище.
Мони напусна топлия скут на майка си едва, когато ми позволиха да отида в стаята му да си поиграя с играчките му. Хукна през глава, за да стигне пръв до вратата на леговището си и да ме предупреди, че неговите играчки не могат да се пипат. След това ми забрани да му гледам книжките, защото си били негови, нареди ми да не сядам на леглото, защото си е неговото и направи истинска сцена с тръшкане и ритане, когато на мен ми дадоха за вечеря две пълнени чушки, а на него - една.
Каквото и да исках да направя, той извисяваше забележително мощния си глас с едно "Мамоооо, а пък тя иска да ми вземе..." и лелята с полата цъфваше на вратата, за да ми каже да не правя така, "че го дразниш, мойто момиче".
Разбира се - накрая се сбихме, той заби ръце в косата ми и взе да ме скубе, а аз имах неблагоразумието да го изритам в слабините. Мони ме пусна, почервеня, пое си дъх и закрещя на умряло. Големите дотърчаха, той легна на земята и започна да се задушава. Майка ми и баща ми стъписани ме питаха един през друг какво се е случило, а лелята и чичото с чехлите ме гледаха с нескрита омраза и подозрение. Изпод хълцанията и хлипанията майката на лигльото дочу, че съм го ритнала и с лъвски скок ме хвана за ухото и изсъска в лицето ми "Ах, тииииии!..."
Всичко завърши с демонстративното напускане на нашите, които ме поведоха за ръка като неизлитащо хвърчило изпод подсмърчанията на Мони и плахите извинения на майката, която току изплакваше "ма що така сега, аз нямах това предвид, ама тя да внимава..."
Тази история би била просто разказ за глезено дете и неговото лошо възпитание, ако нямаше продължение.
Мони зад банковото гише
Трийсетина години по-късно се оказах пред банково гише, където трябваше да си вадя дебитна карта. Прие ме приятен, спретнат млад мъж, който припряно прибра под бюрото си пластмасова кутия, от която се носеше аромат на мусака. "Извинете, обядвах..." каза ми човекът и аз машинално погледнах към картата с името му. "Симеон Ванчев, специалист картови операции".
Точно до картата обаче полуобърната към мен стоеше в рамка снимка на жена. Видима възраст около шейсет и нещо, с огромна тупирана коса. Тиннннк!... След минута г-н Ванчев вече държеше личните ми документи и като прочете името ми, изумено ме погледна: "Вие да не сте една Мария, дето като бях малък...".
"Аз съм, казах, същата, дето ви ритна в слабините и скоропостижно си тръгнахме от вас". Е, Мончето беше пораснало, впусна се да ми оправи бързо нещата и в крайна сметка излязохме пред банката за по кафе и цигара.
В рамките на седемте минути, в които някогашният Писан ми раказваше живота си, пушейки набързо, телефонът му звъня четири пъти. Търпеливо, с полуусмивка, той неизменно отговаряше "Да, мамо. Аз съм, мамо. Работя, мамо. Не, не пуша, мамо, струва ти се. Хапнах, мамо. Чудесна, не е безсолна, добре си е, мамо....".
Мамин Мони
Не ми беше нужно много време, за да разбера, че Мони продължава да живее с майка си. Баща му починал още, докато синът му бил на петнайсет. Мама, която така и така си живееше повече със сина си, отколкото с всеки друг, беше поела изцяло ръководството върху него и постепенно, но сигурно го беше превърнала от "на мама момчето" в "на мама мъжа".
Беше определила къде ще учи, избрала му беше първата кола, дарила му беше един апартамент, който, разбира се, беше декорирала по свой вкус и грижливо заключила до евентуалното появяване на снахата.
Тя така и не беше избрана измежду няколкото завъртяли се момичета около Мончето. Не само, защото мама не ги беше одобрила, но и защото Мончето беше свикнало на някои неща.
Мама го будеше сутрин точно в седем с чаша кафе и домашен кекс. Правеше му кутия с храна за обяд, защото вярваше, че стомахът му е болен. Звънеше му десетки пъти на ден и знаеше подробности за всеки клиент, колега и момент от деня. Вечер го чакаше да се прибере, подреждаше му изгладените ризи за работа по цвят и му позволяваше да пие бира-две вечер. Не харесваше някои от приятелствата му и правеше физиономии, когато Мони ги споменава.
Тъжна история
Въпреки това той не беше се превърнал перждевременно в старче. Призна ми, че живее като двама души. Единият следва мамините желания, защото "тя си ми е майка, няма как", а другият имаше своите пиянски вечери, приемливи оргии с проститутки, леки лъжи и добронамерени бягства от мамината грижа. Призна ми, че преживял една-две големи любови, но пък "никоя няма да се грижи за мен така, както майка ми може".
Каза го така, сякаш ежедневно има нужда от някаква специална космическа терапия, в която е посветена единствено и само великата му майка... Тъжна история!
Синдромът "мъжка майка"
Разказах ви я обаче, защото синдромът "мъжка майка" си е сериозна работа. И все пак смятам, че трудността при гледането на децата не идва от техния пол, а от техните характери.
Най-важното е да възпитаме хора, които могат да живеят с другите, а не въпреки тях. Винаги съм се чудела кога точно една жена забравя собствения си горчив опит с мамините синчета и превръща своето момченце в следващото такова.
Как така можеш да ревеш неутешимо, заради упреците на мъжа си, че не гладиш ризи като майка му или пък навика му неизменно да обсъжда с нея дали и къде да отидете на море, а само няколко години по-късно да настояваш пред момченцето си, че "мама е най-добрата жена на света" и да се хвърляш да правиш чудеса от храброст, за да се качиш на пиедестал в очите му?!
Все си мисля, че връзката между един и мъж и една жена, когато са в конфигурацията на син и майка, няма как да следват непрекъснатото угаждане, така характерно за начинаещите любовни отношения.
Защото както не можем да заместим приятелите на децата си, нито да изживеем "правилно" техния живот, така няма как да се преживяваме като единствените и неповторими жени в живота на синовете си, само защото може би не сме станали такива в живота на любимите си мъже. Което всъщност може и да се е случило по простата причина, че и там преди нас трайно се е настанила незаменимата му майка с нейните вълшебни женски качества...
Мамината мусака - тест за съпруги
Връщам се на онази втора среща с Мони от банката. Имаше нужда да говори, момчето, защото надълго ми заобяснява защо не иска да заживее сам и да си намери приятелка. Изреди всички онези клишета за "сегашните жени вампири", "безсмислието на брака", "пищящите, невъзпитани деца" и т.н.
В един момент обаче го чух да изрича класиката в жанра "Пък и никой не може да готви мусака като майка ми!"... Точно на тая реплика спонтанно ми се прииска пак му ударя един ритник в слабините, та белким майка му дотича иззад ъгъла, за да ми изсъска.
Тогава, може би, най-после щях да мога да разбера лично от нея каква пък ще да е тая неземна мусака, дето всичките мамини синчета я превръщат в тест за съпруги. Аре сега, та нали все пак става въпрос за малко кайма, два-три картофа, лук, мерудии и заливка?!
