Панаирджийски истории

Обикалям аз из залите на т. нар. Месе във Франкфурт на Майн, където в момента се провежда Франкфуртският панаир на книгите - едно от най-големите събития в литературния бизнес (думата "бизнес" е употребена неслучайно). Заедно с хилядите хора от цял свят съм се впуснала между срещите си с издатели и литературни агенции на лов за най-добрите заглавия.*

Тук съм за втора година, но чувството все още е зашеметяващо - гигантски пространства, множество хора, всичките свързани по някакъв начин с книги, което ги приобщава директно към моята вселена. Независимо дали книгите са детски с картинки или енциклопедии за танкове от Втората световна война.

Знаем защо сме тук - за разлика от една дама от българско радио, която - с извинение - ще цитирам; в интервю за панаира с г-жа Ванчева, член на управителния съвет на АБК (Асоциация "Българска книга"),  задава следния въпрос: "Добре де, а за какво е този панаир, като на него не се продават книги?"

(Пояснение - на всички големи световни панаири книги не се продават на щандовете на издателствата; това става само последния ден, когато панаирът е отворен и за посетители, защото издателите не искат да мъкнат кашоните си с книги до другия край на света; въпросът има смисъл, защото за българската действителност това не е познато явление...)

Интервюираната дама отговаря, че тук издателите купуват права, че според организаторите на панаира всяка година се сключват сделки на стойност около 600 милиона евро. Реплика от журналистката: "А, значи българските издатели не сте толкова бедни, колкото плачете!"

Не знам как да тълкувам въпроса - може би е помислила, че българските издатели сключват сделки на тази стойност; или се е изненадала въобще от изявлението, че трябва да се купуват права за книгите. Фактът е, че има масово неосъзнаване на процесите на литературния бизнес, защото той е точно това - бизнес.

И преди да стигне книгата до читателя има дълъг път. Може би той скоро ще се съкрати, но за момента си се изминава целият и за българските издатели, писатели и читатели е доста по-трънлив, отколкото за останалите.

Причините са много, но в момента под лъжичката ми стърже по-скоро една от външните прояви на болестния процес: официалното ни присъствие като страна на панаира. Българският щанд се намира в зала 5:0 заедно с щандовете на повечето балкански държави, други държави от Източна Европа, Русия и по-малки щандове на отделни издателства от въпросните страни, решили да се представляват самостоятелно (включително и български).

Това е вторият ми Франкфуртски панаир и гледката на нашия щанд ме просълзява. Не от умиление. А от срам. Целта на тези национални щандове е да представляват страната си, нейната литература, развитието на културната мисъл и - много, много важно! - да бъдат функционални, т.е. да се покажат на другите издатели какви автори имаме, те да проявят интерес, да се срещнат с писателите или с агентите им, или с издателите им, и да закупят правата им, за да ги издадат в своите държави и всички да са доволни и малко по-финансово независими.

Освен ако българските писатели не искат да продължават да си финансират сами издаването на книги или да получават мизерен хонорар (защото за тираж 1000 бройки, получаваш това), само и само да се тупат в гърдите, че са писатели.

Но на българския щанд това няма как да се случи. Пространство двайсетина квадрата, с наредени по лавичките събраните от издателствата книжки, три масички с по два стола, един плакат и малко българско знаменце, което се вее вяло от постаментчето си.

Наемът за пространството е платен с пари на Министерството на културата, което е хубав жест, но абсолютно недостатъчен. Наум ми идва онази фраза, с която се шегувахме като ученици - "по-добре прелъстена и изоставена, отколкото започната и недовършена".

Мисля, че би било по-добре наистина да не присъстваме с жалкия си недовършен щанд и да си признаем, че литературата е изоставената любовница на държавата. Какво правят съседите ни? Щандът на Румъния опровергава напълно изявленията на г-н Дянков, че сме на път да излезем от финансовата криза, за разлика от румънците, които тънели ли, тънели в нея.

Огромно пространство, обща концепция, светещи екрани, десетки организатори, места за срещи, представяне на автори, брошури с културни програми и проекти за финансиране на издаване на румънски автори в чужбина... Това се отнася и за щандовете на Македония, Унгария, Словакия, че дори и на Косово, с извинение, че използвам "дори"-то.

За да стана напълно ясна, ще уточня - няма нито една държава на този панаир - не само в нашата зала, - която да има по-жалък и сърцераздирателен щанд от нашия. Чу се един коментар тук, че щандовете на Румъния и Македония например били доказателство за избиване на комплекси. Което явно означава, че ние сме най-самоуверената страна в света и пука ни какво мислят другите за нас.

Да се върна на думичката "бизнес". Това тук е бизнес. На тези щандове се върши работа, на нашия не. Простичко е. Ние присъстваме проформа като държава, като национална политика в една от най-важните културни сфери. Което се отразява по много начини - минава чуждият издател и не вижда нито едно табло, плазма или нещо там с лицето и името на български автор - не го купува и не го издава.

Минава агентът, после се среща с български издатели на допълнителните срещи и се чуди въобще има ли смисъл да му продава правата за новите си бестселъри, защото не знае има ли такава държава. А ако знае, се пита кой ще му защити правата за книгите и тиражите, тъй като явно има липса на държавно присъствие в този сектор.

Минават случайни хора, нищо не им спира окото и те никога не разбират, че има такова нещо като българска литература и такава страна и никога не идват у нас и като туристи. Защото на другите щандове се рекламира държавата като цялост. И тук не става въпрос издателите да се организират и да се представляват сами, защото може да кажете, че не трябва само да се иска от държавата. Някои така и правят, но това е щандът на България. Или сме България, или сме отделни издателства.

Не може и за това да се прехвърля отговорността върху отделни хора, които си имат своите финансови интереси, на принципа "оправяйте се!" Наясно сме, че подобно "оправяне" не може да доведе до качествен и удовлетворителен резултат; като във вицовете за груповия секс в студентските общежития - все някой ще бъде прецакан, но в случая това наистина са националните интереси.

И като гледам тълпите, струпани пред щандовете на съседите и участията на техните писатели в общата програма на панаира, и като чета излизащата всеки ден информация за милионните сделки с автори от цял свят, ми е ясно, че нито Франкфурт, нито Румъния или Косово, са на майната си, но България е.

*Авторката на статията не е издател, а преводач, но сътрудничи на българско издателство.