Ребетиката е музиката на гръцкия ъндърграунд, слушана в задимени кръчми, бордеи и пушални за хашиш, но нейните корени лежат дълбоко в градската култура на Мала Азия и най-вече в Измир. Там, в резултат на контакта между местните турски и гръцки общности, се създава тази амалгама, смес от традиционния неравноделен анадолийски танц "зейбек" и гръцката островна музика.
Пак тогава, в самото начало на миналото столетие, турският струнен инструмент "саз" и по-малкият му вариант "ба(г)лама" са възприети в гръцкия фолклор. Именно от багламата произлиза и съвременното "бузуки".
Кръчмата "Ребетики история" се крие между сивите сгради на мръсната улица Ипократу в Екзархия - един от най-каубойските квартали на Атина. Екзархия е едно от онези места, където всички са добре дошли, но не всеки би отишъл. Тук таме се случват побои, чува се, че имало сблъсъци между полицията и анархисти, а ако си истински късметлия може да видиш горящия като факла автомобил на някой нещастник.
Но обратно към кръчмата. "Ребетики история" е трудна за откриване, защото е означена само с малка табелка. Не е за всеки и съвсем не е за туристи. Тя е за ценители, а ние имахме късмета да ни поканят истински ценители. Основана е веднага след падането на Хунтата и така се е превърнала в най-старата сцена за ребетико в Гърция.
Полунощ е и е доста топло.
Бутаме олющената двукрила врата и влизаме в антрето на вехта сграда от началото на миналия век. Стъписваме се и в първия момент се чудим дали не сме сбъркали адреса, но точно преди да се обърнем и си тръгнем, се отваря друга двукрила врата, този път по-малка и по-малко олющена, от която се подава лицето на мургавия съдържател. Той ни приканва да влезем, поздравява ни с вездесъщото: "Гειά σας!" и ни повежда към залата.
Там цари сумрак, а комбинацията от приглушена светлина и цигарен дим създава впечатлението, че сме се вмъкнали сред застиналите образи на пожълтяла стара снимка. Стените са тъмночервени и отрупани с архивни образи и плакати от тридесетте и четиридесетте години на миналия век.
Сцената е по средата на тясното продълговато помещение и е много малка. На нея върху малки столчета са насядали музикантите. Те не свирят, даже сякаш почти не мърдат. Въпреки това е изключително шумно. Малките масички едвам побират чашите на събралите се около тях гръмогласни компании. Виждаме нашата маса, поздравяваме приятелите си и сядаме. Поръчваме критска ракия, вино и вода. Замезваме с резени ябълки и портокали, поръсени с канела. Пушим много цигари.
Обръщам се към сцената и разглеждам музикантите, които все още мълчат. По средата седи пищна гъркиня с тежък грим и червена рокля, зад нея висок мургав мъж с китара, отдясно мъж с разкопчана до гърдите риза и саз на коленете, а отляво - дребничък възрастен мъж с бели мустаци и очила. Той има бузуки в едната ръка, а в другата - чаша с уиски, пълна до ръба.
Половин час след полунощ някой намаля светлината до минимум и музикантите засвирват. Музиката им е нехарактерна, със смесен такт 4/4 и 7/8. Певците се редуват, а в някои моменти пеят и заедно. Първо, второ, трето парче. Аплодираме сдържано и отпиваме кой резливо вино, кой критска ракия. Към един и половина всичко започва да се променя, музиката сякаш става по-добра, а ракията по-сладка.
Около 2:00 стават първите танцьори. Ребетиката няма характерна стъпка, а всичко е въпрос на импровизация. Танцьорът е с разперени ръце, навити ръкави на ризата и цигара в уста, пристъпя "зад крак", върти се и залита нарочно, сякаш е твърде пиян. Партньорката му пристъпя ситно около него, извивайки ръце съвсем по ориенталски.
Към 3:00 музиката започва още повече да ми се харесва, но изобщо не съм сигурен дали по-голямата част от тази симпатия не се дължи на алкохола. Всички сме преминали на вино, а за бройката бутилки, преминали през масата ни, никой вече не е напълно сигурен.
Половин час по-късно започват да изпълняват и най-автентичните парчета, които са изключителни. Дребният мустакат мъж с очилцата и бузукито вече е изпил поне бутилка уиски и сега извива глас, над някаква бавна и много тежка мелодия и както с учудване разбирам от нашия домакин, пее на турски: "Гел, гел, кайъкджи" - Ела, ела лодкарю.
Обръщам се към един от другарите ни и го питам за възрастния мъж. Името му било Павос и бил най-стария ребетикист в Гърция, целия си живот прекарал по такива заведения (преди 1981 г. - нелегални) в свирня и пиене, но никога не записвал музиката си.
Към 4:30 сутринта, след сериозно количество алкохол съм почти сигурен, че ребетиката е музиката на живота ми, но също така, че мога да летя, да виждам през дрехите на жените и притежавам какви ли не други суперспособности.
Към 5:30 от компанията ни сме останали трима и разговорът е преминал към балканската душевност, балканската политика, криворазбрания балкански национализъм и други нездрави теми. Концертът приключва.
Павос бавничко слиза от сцената и ни казва поредната наздравица, при което го обсипваме с овации и суперлативи. Заведението се опразва, а ние оставаме да допием последното вино. После ставаме и помагаме на келнера да прибере масата ни, с което на свой ред печелим овациите на персонала. Музикантите са насядали пред бара и пият, време е да се сбогуваме с тях и да си кажем последни наздравици.
Прибирам се на разсъмване под лек ръмеж, с бира в кенче и фас на уста. Не съм особено изненадан, когато откривам, че някой умник е надрал боята на колата ми нарочно с ключ. Все пак това е Екзархия.
