Родопите - древна планина с дълга и драматична история. Първите сведения за живот по тези места датират още от неолита, а оттогава до днес по безкрайните, криволичещи пътечки, следи от стъпки са оставили траки, византийци, славяни, българи, турци...
Всеки един от тези народи е давал по нещо на планината, развивал я е и е допринасял за разнообразното ѝ историческо наследство. Наред с известните тракийски светилища и византийски крепости из Родопите са пръснати и многобройни по-малки останки от различните култури, преминали през територията им.
Една от тези останки лежи в подножието на връх Карабурун, край Ардино.
Там, сред тревите и храстите, могат да се видят разкривените очертания на мъничка къща с покрив от тикли. Днес престарялата ѝ дървена вратичка виси безпомощно върху ръждясалите панти, но допреди двайсетина години е била важна част от входа на каменната постройка.
Самата сграда също не е случайна.
Наричала се е "гасил хаане" и в нея покойниците от близките мюсюлмански махали са били подготвяни за последния си път. В предверието все още може да се види табутът, с който покойникът е отнасян до гробището, а в единствената стаичка на гасил хаането, върху застлания с рогозки под, се търкалят стомните, служили за измиване на тялото.
По варосаните стени все така си висят и кърпите, но нещо не е наред.
От дъсчения под никнат бодили, таванът се е превърнал в убежище за лястовиците. Обредният дом е изоставен. Животът го е напуснал така, както е напуснал телата на обслужваните тук покойници.
А някога, във времената, когато къщичката все още е служила на хората, починалият бил изпращан към нея от своите роднини и там е протичал ритуалът по измиването му, наречен "гюсул".
В гасил хаането покойникът се измива грижливо и тялото му се увива в бял плат - "кефен".
За мъжете той е от три части, а за жените - от четири. Увиването се извършва отдясно наляво.
Когато тези стъпки са извършени, идва времето за "дженазе намаз" или молитвата, която имамът чете за починалия. Погребалният ритуал продължава с полагане на тялото в "табут" или дървен сандък, подобен на ковчег, снабден с дръжки в двата си края.
В табута покойникът се пренася до гробището.
В района на Източните Родопи е характерно всяка махала, колкото и малка да е, да има собствено гробище, разположено в близост до къщите. Това се е наложило от практична гледна точка, тъй като теренът често е силно пресечен и за опечалените е трудно да изминават дълги разстояния.
Жените изпращат починалия до границите на махалата, тъй като на самото гробище е разрешено да присъстват само мъже.
Там покойникът се полага в ръчно изкопан гроб, като трима от най-близките му се вмъкват вътре, за да поемат тялото при спускането и да го положат на земята.
При спускането двата края на кефена се завързват на възел, за да не се измъкне тялото. Впоследствие те се развързват и се оставят около починалия.
Когато тялото вече е в гроба, над него се поставят дъски, които да го защитят от пръстта. Следва последната част от погребението - заравянето. Според обичая, всеки присъстващ трябва да вземе участие в това дело. Един по един мъжете се изреждат да хвърлят част от пръстта. Когато мине редът и на последния, гробът вече е заровен, а покойникът - готов да се представи пред Всевишния.
Животът обаче продължава.
Опечалените се прибират по домовете си и малко по малко ежедневието ги завърта в своя неизбежен кръговрат. Често дори ги разпръсква по четирите посоки на света, отдалечавайки ги от техните починали близки. Тогава над гробовете започват да никнат треви, къщите опустяват, а постройки като гасил хаането край Ардино се превръщат в реликва. Една от многото, скрити из гънките на вечните Родопи.
С благодарност към отдел "Медийно -културен център" на Главно мюфтийство, за оказаното съдействие при изготвянето на материала.
* Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на "Изоставената България"
