Японската субкултура на "безполовите"

Те са навсякъде по улиците на свръхмодния квартал Хараджуку на Токио - умело гримирани, с оскубани и нарисувани вежди, боядисани коси и стилни прически, те са "безполовите" японски мъже.

Районът на Хараджуку се е превърнал в моден подиум за "джендаресу-кей" ("безполовия стил").

В Япония "джендаресу-кей" по-често се отнася за мъжете, които нито се интересуват, нито желаят да изглеждат като "костюмари". Някои от тях - като известният модел Рючел - твърдят, че не са травестити, нито непременно хомосексуални. Не са и транссексуални в смисъла на физическата промяна на половата идентичност, която се отличава от вродените биологични дадености на човека.

Рючел и подобните на него - съзнателно или не - разграничават биологичните телесни дадености от аксесоарите, дрехите и макиажа. За тях не е задължително мъжкото тяло да съответства на стереотипно мъжкия външен вид.

Съчетавайки колоритни цветни материи с "кавай" шапки и чанти, те изразяват нов, различен стил на мъжественост. Същевременно се превръщат в пример за мащабните промени в начина, по който мъжките роли се възприемат в японското общество.

Мъжете, които играят роли на жени

Япония има дълга история на "множествена" сексуалност и практики, които размиват границите между половете. Сегашната "безполовост" наподобява именно тези традиции.

От древността до ранната модерност, хората се стремят да привличат вниманието на потенциални любовни партньори, чиято красота и чар са по-привлекателни от биологичния им пол. Тези връзки - основен компонент от класическата литература - са възродени в съвременни романи и комикси. Съвременният жанр на "момчешката любов" (boys' love, BL), например, съдържа както сексуални, така и романтични връзки между герои-мъже.

Женствените мъже и мъжествените жени са чести стереотипи в японската култура, обикновено в ритуален или театрален контекст, включващ кросдресинг - стил на обличане, в който мъжете се обличат в типично женски дрехи, а жените - в типично мъжки.

Онагата (мъжете, играещи роли на жени в класическия театър кабуки) и отокояку (жени, играещи мъжки роли в театралната трупа "Такаразука Ревю") са известни и извън страната със специфичните си изпълнения, обвързани с полова идентичност.

Извън театралната сцена, Япония изобилства от кросдресинг-клубове (като прочутия токийски Elizabeth Club), ориентирани към привидно хетеросексуални мъже на средна възраст, работещи в държавната администрация и бизнеса. Членовете на тези клубове попадат в среда, която им помага да изоставят всекидневните си навици и да се отдадат на стереотипни женски образи. Основната цел на тази дейност е разтоварване от стреса.

Размиване на границите

Kросдресинг-клубовете и театралните традиции все още разчитат на масовите концепции за женственост и мъжественост.

Японската история обаче е изпълнена и с примери на първопроходци, размили това разграничение. Преди век гледката на изглеждащите по западен модел модерни момичета ("мога"), крачещи из Токио с къса коса, спортни панталони или поли-панталони, е предизвиквала неодобрение у мнозина. По това време повечето жени са носели кимона на обществени места.

Подложени на подигравки по улиците и наричани "гарсон" в пресата, момичетата-"мога" са били отхвърляни като недостатъчно женствени.

Критиките срещу тях са базирани на следния възглед: ако жените започнат да стават по-мъжествени, това означава, че и мъжете се феминизират. Въпреки това по-широко скроените градски жители, включително артистите, са приемали модерните момичета за носители на авангарда.

В наши дни "мога" вероятно биха се самоидентифицирали като безполови, в смисъла на отхвърляне на традиционните кимона и кокове.

Съвременните безполови мъже също имат исторически еквивалент в европеизираните мъже - "високи якички" (хайкара) от началото на XX век - суетни метросексуални дендита, които носят пудра и ароматизирани кърпички.

Критиците им са се възмущавали, че "високите якички" прекарват повече време в разкрасяване, отколкото жените.

Подобни оплаквания са използвани и срещу техните по-млади съвременници, "красивите младежи" ("бишонен"), възхвалявани в популярни илюстровани списания. Техният неопределен пол и сексуална ориентация са привличали както мъже, така и жени на всякаква възраст.

В последно време е измислено и понятието "тревопасни мъже" ("сошоку данши") - млади мъже, избягващи проявите на мачизъм, придирчиви към външния си вид и отнасящи се към жените като към приятели, вместо като към сексуални обекти.

Консервативни наблюдатели ги обвиняват, че са анти-мъжествени страхливци.

Промяна на очакванията

Безполовите мъже на съвременно Хараджуку вероятно не подозират за традицията на предшествениците си. Във всеки случай - не признават родствената си връзка с тях.

Както обяснява Рючел, вдъхновението за безполовия стил обхваща три форми на мода: андрогинни корейски попгрупи; глем-рок жанра от 80-те години с пищно облечените мъже-изпълнители; и американската мода от 80-те и 90-те години, съчетаваща колоритно облекло и аксесоари по необичайни, привличащи внимание начини.

Подобно на "тревопасните" и "високите якички" преди тях, безполовите японци са се превърнали в нова субкултура.

Тенденцията мъжете да се отказват от корпоративните тъмносини костюми, типични за Япония, надживява бързия цикъл на модната индустрия. Като начин на живот, признаците на безполовост са видими и сред мъже, които са далеч от средата на Хараджуку.

"Икумен" (означаващо буквално "мъже, отглеждащи деца") може и да носят костюми в офиса, но взривяват традициите, като държат да прекарват повече време у дома с децата си.

Това донякъде се дължи на дейността на неправителствената организация Fathering Japan, насърчаваща мъжете да бъдат "усмихващи се бащи" и да играят по-активна роля в отглеждането и възпитанието на децата си.

По-голямото присъствие и разрастващата се общност на такива мъже постепенно спомагат да се намали стигмата около ролята на съпруга у дома. На свой ред, критиките срещу размиващите стереотипните роли отцепници все по-рядко присъства в медиите.

Ограничаването на дискусията за безполовите мъже на Япония само до модната сцена в Хараджуку би означавало да се игнорира кадифената революция срещу "костюмираната мъжественост" и всичко, което тя въплъщава.